Такъв беше единият Съчов — незабележимият и тихият.
Но имаше и друг — онзи, който се появи няколко часа по-късно в тъмното ателие, под преплитащите се тавански греди, — той се отличаваше от първия. Имаше и трети Съчов, измъчващ себе си с мисли за низостта на собствената си природа, допускаща едновременно примесване на висшето с низшето, и този Съчов съвсем не приличаше на първите двама. Съчов, който се върна в своята празна квартира, беше отново друг. У него отсъствуваше и подчертаната мълчаливост и затвореност на първия, и дръзката решителност на втория, и мнителността на третия. Сега всичко у него дойде в някакъв хармоничен ред, макар че тази хармоничност беше от чисто вътрешен порядък. И ако в тази минута биха попитали този, четвъртия Съчов, какво чувствува, той би отговорил: спокойствие.
И така беше. Кой знае не беше ли този, четвъртият поред Съчов такъв, какъвто той би искал да бъде винаги — спокоен и неприпрян човек, свободен човек, човек с такава дълбока вътрешна свобода, която няма нужда да бъде демонстрирана външно. Сковаността беше изчезнала, сега всичко беше лесно и просто и ставаше от само себе си. В това число и разговорът. Той разговаряше със себе си и разговаряше с интерес като с човек, който разбира смисъла на една такава важна работа, каквато е събирането на багажа. Разбира се, казваше си той, можеше да се събере всичко още вчера. Но можеше ли някой да предположи, че този ден ще се нареди така, както се бе наредил? Не. А беше добре подреден, да, да — прекрасен ден, подарък на съдбата. Нима на това може да се възрази нещо? Сега трябваше да реши какво време се очаква днес. Украйна, август, рязък континентален климат. Това е географията. „Съчов, ти помниш ли географията? На умния човек му е ясно и без география. Тренировъчен костюм? Вземаме. Шорти? Как не. И три чифта чорапи. И каскет с пластмасова козирка, и кецове, и сандали. Сега горещината няма да ни плаши. А студът? Мислиш, че там може да е хладно? Разбира се, мисля. Нима забравяш, че… Добре, добре. Ето, вземам вълнен пуловер. И то през август! И вълнени чорапи. Всичко това ли е? И шлифер — в случай на дъжд. — Всичко, всичко, само не се оплаквай. Е, да, разбира се, забрави четка за зъби, винаги я забравяш, впрочем това съвсем не е беда, във всяка аптека, във всеки град ще си купиш, дори по-интересна…“ И той вземаше ли, вземаше какво ли не — та чак игла и конец. Не за пръв път се стягаше за път и — трябваше да се предположи — не за последен. Но игла и конец, това наистина беше краят. С иглата и конеца общата част на багажа му се оформяше напълно. А след това…
След това следваше „десертът“: това беше специалният багаж. Събирането му винаги се съпътствуваше от неизяснимо наслаждение, каквото той изпитваше само в детството си, когато четеше книгата за Робинзон Крузо — онова място, където подробно се изброяваше съдържанието на сандъците, изхвърлени на брега от загиващия кораб.
Робинзон си беше момче на място и със своето мъжество би могъл напълно да се понрави на веселия Робин от зелените Шеруудски гори; затова Съчов въпреки елементарния историзъм включваше мъжествения моряк в отряда на зелените стрелци. И постъпвайки така, Съчов отново — за кой ли път — изменяше своя облик. На кого започваше да прилича? Може би пак на онова малко момченце, което дълги години бе възпитавано в различни държавни учреждения. Там именно той се пристрасти към историята и се научи незабелязано да изчезва в царството на фантазията, където животът беше съвсем различен от онзи, при който година след година му се налагаше да заспива на един от петдесетте кревата под бледосинята светлина на нощната лампа.
Ето и сега той приличаше на момчето, което с примряло сърце брои съкровищата, изхвърлени от морето. Сега това наистина не беше нищо повече от игра, но той, както и по-рано, предпочиташе детската измислица пред трезвата пресметливост на възрастния. Предпочиташе я и щеше да я предпочита винаги. Сега, в тази секунда, той беше дивак, видял за пръв път блестящите стъклени огърлици и с радост готов да даде за този блясък злато. Нима не се състоеше в това и истинското предназначение на всеки предмет от материалния свят: да носи радост?
А ползата? — чуваше се тук възражение от другия бряг: оттам, където вероятно ползата напълно съвпада с изгодата. Но ние си правим оглушки и с удоволствие се присъединяваме към ония глупци, които наивно смятат, че не може да има полза там, където няма радост.