Би ли могло да се очаква — от гледището на непосредствения началник, подписал заповедта за седемдневния неплатен отпуск на инженер Съчов, би ли могло да се очаква поне някаква полза от тези занимания за проектантския институт „Гипроград“? Не, разбира се, а оттук — и цялата верига уморителни и унизителни процедури, които се налагаше Съчов да изпълнява всеки път, обхождайки едно след друго всички административни стъпала, които можеха да решават въпроса. И през време на тези обходи той нито веднъж, уви, нито веднъж не беше забелязал в нечии административни очи да пламне веселият пламък на безкористен интерес към неговите занимания, от които не можеха да извлекат никаква полза. Нито интерес, нито съчувствие и, разбира се, нито мисъл за Робин Худ и горските братя. „Ами че някога… или може би още сега!…“
„Защо е нужно всичко това?“ — това изразяваха косо отправените погледи и вдигнатите в недоумение рамене. „Защо е това?“ — и свиване на тънки устни. Нищо не можеше да спре това и не го спираше, само още една драскотина се явяваше на онова място, където се предполага, че лежи гордостта у човека. А ако ви се наложи веднъж, а след това още веднъж да стоите с проклетата хартийка и да казвате: „Моля ви, подпишете“, вие скоро ще се покриете целият с драскотини.
Защо ни е нужен насъщният хляб — „дай ни го и днес“? Иначе казано, всеки ден и всеки час — защо? И защо ни е нужно безкористно разбиране — този черен хляб на душите? И защо ни е нужна безкористната радост на маловразумителните занимания, от които не може да се извлече нито морален урок, нито практическа полза?
Защото без това не можем да живеем. Без това идва краят — капак на ковчега и буци пръст отгоре…
Но нима Съчов не можеше да им каже — но кой щеше да го разбере — защо му е това? И все пак беше жалко: наистина, подписвайки хартията, можеше да се забравят за миг свитите устни и ползата за работата, и тогава, без да се става от креслото, да се видят обсадата на Троя, Одисей, убиващ женихите, гибелта на Ниневия, фараон на лов за лъвове, армията на партите, разгромяващи легионите на Крас — да видим себе си, защото ние също сме били там — вие и аз; кръвта, пролята тогава, и сега тече в нашите жили; вярно е, че в тези, които отдавна седят в креслото, тя не тече толкова бързо. Но може би не ни се иска да гледаме толкова надалеч? Тогава бихме могли да си спомним за нас самите отпреди тридесетина години. Тогава синьото небе и саморъчно направената стрела ни се струваха вълшебство и оставяйки по прашния път следи от босите си нозе, не се страхувахме да пеем: „Елен от петстотин крачки, ако щеш пукни — не ще убиеш!“
Сега и от това няма нужда. Сега на нашите услуги е ресторант „Руска кухня“, по всяко време там можем да получим еленово месо по селски. Стойността на една порция е отбелязана в менюто на ресторанта — две рубли и седемдесет и четири копейки — „благодаря, не ни връщайте ресто“. И останалото също не ни е нужно. Вместо да ходим на лов, намъкваме възтесния вносен костюм на фирмата „Тико“ и се отправяме извън града с любимата девойка или с жена си към Зеленогорск например или към Дюни. И защо ни е при това този съмнителен полъх на клонките, ако можем, съчетавайки приятното с полезното, да слушаме по транзистора новите песни в изпълнение на Том Джонс?
Съвсем излишно.
И смешно.
Ах, не, не, не и не. Всичко това е излишно — всичко, включително и чувството, което поражда у нас прекрасното: „Аз мога да върша това“.
Така разговаряше той със себе си. Но тук трябваше да спре и да прекъсне своя, макар и вътрешен монолог, неслушан от никого, но поради това вълнуващ го не по-малко. Трудно му беше да реши дали тази вътрешна негова реч е глупава, да, а може би и не е чак толкова глупава. Тук беше важно друго — той разбра, че тя е безполезна. Той забрави собствените си грижи — своя гьол. „Всяка жаба да си знае гьола“ — запя той, продължавайки да събира своите амуниции, и само резкостта и нервността на движенията му свидетелствуваха за още непреминалото раздразнение.
И тогава зазвъня телефонът. И докато поглеждаше часовника и решаваше да вземе или да не вземе със себе си една или друга вещ, която тук изглеждаше безполезна, но там можеше изведнъж да му потрябва, Съчов се хвърли към неистово звънящия телефон и завика: „Да, да, вече излизам“. Или: „Не, не трябва, не“. Или: „Не твоя. Залепи онзи, който е по-къс… Разбира се, дванадесет стигат“. И след миг: „Да, да, след десет минути. Няма нужда да идваш. Опашки ли? По-добре вземи дузина. Онези бьорновските, светещите. Е, хайде!“ — и така нататък, и така нататък. И всичко това — докато се мяташе из стаята ту тук, ту там, докато накрая, като се приготви, грабна чантата и — напред, срещу съдбата, макар че онова, което го очакваше, едва ли заслужаваше толкова възвишено наименование.