На прага той се огледа. Тук беше неговият дом, неговата крепост. Тук беше неговият свят и друг очевидно не му се полагаше: прозорец на север, прозорец на запад, огромна, продънена в средата кушетка, наслада за лентяя, матовият като сляпо око екран на телевизора с три съхнещи астри в широка ваза и старинната въртяща се етажерка — шведска според преданието — с книгите му: Шерууд Андерсън лежеше до Монтен, Томас Ман до Цицерон, Плутарх и Сименон, Арнолд Цвайг и Софокъл, Пушкин и Пристли… и Балзак… Това беше единствената му собственост, с която той можеше в известна степен истински да се гордее; етажерка с осемстотин книги — никога непресъхваща река, способна да напои и пустиня.
И още един поглед, вече наистина последен, хвърли той на своята любима картина, оная, която висеше над кушетката, при главата му: от черната дълбочина вляво на издигащата се възловата решетка се откроява бяло петно. Това е питащо лице с очи, насочени някъде встрани и надалеч, а по-долу, пак от тази тъмнина, изникват подобно на две бели стъбла две ръце с пръсти, подобни на листенца от маргарити, а някъде там, в далечината, неправдоподобно надалеч, като спомен за загубена свобода се вие ручейче; то може наистина да бъде Стикс. Картината се наричаше „Мъдрост“, но очевидно измамна мъдрост, тъй като тя не бе донесла на притежателя й нищо друго, освен решетки. С това сигурно се обясняваше безнадеждната печал на гледащите встрани очи. А може би всичко това беше точно обратното и мъдростта беше най-истинската възможна мъдрост, щом й беше необходимо да се прикрива зад решетка…
— Е, прощавай — каза той на мъдреца. Онзи, без да отговори, продължаваше да гледа встрани и надалеч. Тогава Съчов окачи на рамо калъфа с лъка, взе куфара и излезе.
12
„Уважаеми другари пътници…“ Гласът на стюардесата беше професионално бодър и стерилен. В самолета беше задушно и за да се избавят от противното усещане, оставаше само едно проверено средство — да се опитат да заспят. Съчов се протегна за ръчката долу вдясно и се отпусна, притворил очи. „Едно, две, три… — започна той да брои, — четири, пет, шест…“ — това средство винаги даваше резултат, макар че всеки път действуваше различно. „Четиридесет и едно, четиридесет и две, четиридесет и три — изглежда днес това средство ще се окаже по-малко ефикасно, отколкото обикновено, — петдесет и осем, петдесет и девет, шестдесет.“
„… Рейсът се изпълнява от харковски екипаж, командир на кораба е другарят Прокопенко.“
„… Седемдесет и четири, седемдесет и пет, седемдесет и шест…“ Съзнанието му работеше необикновено ясно. Броенето вървеше от само себе си, някъде в третия план, все едно, рано или късно то трябваше да окаже своето приспивателно действие, да заработи като бомба със закъснител. Неизвестно кога. А засега слушаше всяка дума, произнасяна от стоящата до него девойка в синя лятна униформа. „Деветдесет и седем, деветдесет и осем, деветдесет и девет“.
„… Рейсът се изпълнява на височина…“
„Никой не се интересува от това — помисли той. — Друга е работата, ако тя разказваше нещо за себе си, вместо да повтаря едно и също в трите салона. Ако тя изведнъж кажеше така: «Драги другари пътници! Аз съм родена — нека бъде някое малко зелено приветливо градче… да кажем Полтава, и така: — Родена съм в Полтава в…»“ — Тогава той разбра, че не може да реши в коя година би могла да се роди тази чистичка и малко високомерна дългокрака девойка с вирнат нос, остри колена и шапчица, смело килната настрани. Тя беше на двайсет, е, най-много двайсет и две, значи… По дяволите, значи е родена веднага след войната. Като помислиш само, вече успя да израсне и да възмъжее цяло поколение, което съвсем — невероятно! — съвсем не беше закачило от войната. Поколение, което не знае какво е артилерийски обстрел, бомбардировка, евакуация; поколение, нечуло никога спокойните и тържествени думи: „От съветското информбюро“…, от които дори и сега потрепваше сърцето му.
Какво поколение беше това? Нали за тях миналата велика война беше просто история — например такава, каквато е войната с Наполеон. И все пак това поколение, следващо след неговото, израсна. Момчета и момичета, родени няколко години след свършването на най-кръвопролитната в историята на човечеството война, израснаха и станаха възрастни мъже и жени със свой поглед върху света. Какъв именно? Какво искат те от този свят, как си представят те бъдещето? — Уви, той не знаеше това, защото не познаваше поколението, идващо на смяна.