Ето защо най-добре беше девойката с остри колена да разкаже за себе си.
„Сто и двадесет, сто и тридесет, сто и четиридесет…“
А много ли знаем ние за собственото си поколение?
Половин час той стоя на летището сред бъркотия и свистене, шум, бучене и грохот на металическите думи, изсипващи се като градушка от уредбите на високоговорителите. „За сведение на пътниците, излитащи с рейс 9448… Вашето излитане ще се забави до осемнадесет нула-нула… Внимание, посрещачи!… Пристига самолет «Ту-104», рейс 2137 от Магадан… повтарям…“ Така си стояха те, той и малобройният им отряд, за който би трябвало да знае всичко, и не само защото вече пет години пътуваше с тях на десетки състезания; но и за тях — разбра той сега, опитвайки се да заспи сред методично мяркащите се някъде в задния план цифри, — дори и за тях той не знаеше нищо. Не, знаеше, разбира се, нещо, но това бяха само външни сведения, непроникващи в същността на нещата. Той знаеше не самите хора, а сведенията за тях. А това е съвсем друго. Той можеше, ако би трябвало, да съобщи някакви факти за личния им живот — женен, омъжена, разведена, с дете, някакви щрихи, едва изменящи общата окраска, но само едва-едва: сприхава, отличен инженер, обидчив, живее в държавна квартира, прекарала е в Ленинград цялата блокада. Но всичко това не му казваше нищо: това бяха само звуци и зад тях не се криеше нищо — човекът се губеше напълно. А на него му се искаше да разгледа човека, губещ се неизвестно къде. Тайната, ето какво ни мами винаги и няма нищо по-интересно от отгадаването на загадки, които дори не ти се задават — отначало ти трябва да отгатнеш самата загадка, а после да се опиташ да я разгадаеш.
Тук идва естественият въпрос — защо? Защо един човек да знае какво става в душата на другия? Навярно затова — и Съчов не виждаше друг отговор, — че само така можем да почувствуваме общото ни с другите. И да разберем сами себе си.
А може би тяхната скрита общност се изразяваше външно в тяхното странно и трогателно увлечение, увлечение подобно на любов. Ето и сега вляво и вдясно от него се чуваха тези упоени задавени гласове.
„… И ето че когато увивах седлото с лавсан…“
„… Не, слушайте: в последния брой…“
„Видях такава магнитна поличка — да умреш!“
„… Когато теглиш стрелата през шведския кликер, това колелце подскача и…“
„… Този Харди Уорт знаеш ли колко изстреля миналия месец на мача САЩ–Канада? Триста двадесет и осем на петдесет метра, дванайсет точки над световния, а той няма още и деветнадесет години. А ти казваше…“
„Триста и осемнадесет, триста и деветнадесет, триста и двадесет“… Ако ги оставиш, ще разговарят за лъкове чак до Владивосток и обратно. И Съчов се усмихва сънно с щастлива усмивка. Та и самият той е такъв и колко е приятно, че не си само ти такъв. С гъста лепкава лента сънят следва миглите, гласовете наоколо се чуват все по-приглушено, като отдалеч и всеки миг, отдалечавайки се, стават все по-тихи, по-тихи, по-тихи. Той успява да помисли за Харди. Тази година той се закле да спечели световното първенство. Той, Харди, писа на Съчов, че тренира всеки ден по шест часа; би тренирал и повече, ако не бяха занятията му в колежа — затова, макар че Харди обещава да спечели световното първенство, всъщност иска да стане само лекар. Ето защо тренира само по шест часа.
„Млад е — мисли Съчов с неочаквано старческо огорчение, — той може да си позволи това. Младостта може да си позволи много. Не би рискувал да каже така за себе си. По-рано… а впрочем — и сега също. Добре е да си млад. Добре е да си млад, добре е да знаеш какво искаш и да се занимаваш с работа, която ти е по сърце“.
А с какво би искал да се занимава той?
Сега се занимава с подготвяне на храна за архивните мишки. А каквото не изядат мишките, ще се покрие с дебел пласт прах. Е, добре, разбира се, не е точно така, призна пред себе си той, и все пак… Тук очевидно цялата работа беше в способността да се задоволяваш с абстракции. Това не е нито порок, нито положително качество, това е просто начин на мислене, с корекция на темперамента. За едного правоъгълникът, нарисуван на хартия, е жилищен дом, а за другиго — само правоъгълник. Ето, той е от другите. Обичаше работа, в която участвуват всички органи на чувствата, а не само зрението. Работа, от която те болят ръцете и гърбът, работа, след която остава нещо с вид, форма, обем, цвят, нещо, което може да се пипне… Не е ли трябвало да стане книговезец?