Работа на ръцете… Има ли по-голямо щастие от възможността да се докоснеш до работата с ръцете си — независимо дали е книга, болт или облицовка на космически кораб? Не произтича ли оттук онова себеуважение на човека, комуто се е паднало такова щастие? А на него какво му се е паднало? В най-добрия случай — съмнителното щастие да види своя проект на макет. Всичко, с което се занимава, е на хартия. Хм. Той й нямаше доверие. Непорочната й белота беше измамна. Не, хартията и работата върху хартия не будеха у него доверие, не пълнеха душата му. Тази празнота можеше да бъде попълнена само с труд, чийто смисъл му е понятен. Архивните мишки?… Той сам си беше виновен, никой друг. Трябваше да мисли за това, докато беше млад. Та невинаги е бил такъв… Той усети изведнъж възостро-сладкия дъх на току-що скован кофраж и тежката влажност на втвърдяващ се бетон и сърцето му се сви — нали това е било, всичко е било: тежестта на бетонните пръстени, поставяни в тръба през веселия хладен ручей, прахът, набиващ се в порите, мазолите по дланите и глътката вода направо от ручея — ръцете се опират в червеникавата от желязна руда земя и ти пиеш, легнал по корем, а над теб шумят дърветата, белязани вече от твоята брадва — и ти си щастлив.
Трябва нещо да прави, да прави, да прави нещо…, но какво? Трябва нещо да направи с този живот, трябва да се махне от шушнещата хартиена гора. Не е ли късно? Той беше вече забравил как в ранно утро по хлад излизат по трасето пикьори, как те дърпа назад огромният сандък на теодолита, как мирише тревата, съхнеща на слънцето… Ще му стигнат ли силите да се върне към миналото… или може би трябва да търси друга пътека? Къде е тя, тази пътека? Къде го чакат с нетърпение? Къде той, Съчов, е незаменим и нужен до смърт? Къде е онази работа, където, задъхвайки се от радост, той ще отива един час преди работното време и оглеждайки се със съжаление, ще си отива вечер. Не, разбира се, той е несправедлив към своята работа. Да вземем, например, архитектите… Не, той не е прав… За тях проектите не са хартиена гора. Но нали всеки трябва да търси своята работа и да се успокои едва когато я намери.
А той, той какво да прави? Би могъл да работи като треньор. Би събрал около себе си дечица — момченца и момиченца. Ще ги накара да се зачудят, като им разказва приказки за отдавна минали времена, за далечни страни, за хора, живели много отдавна, за такива, които се различават от нас, и за такива, които приличат на нас. Би им разказал за древния Рим, за Крас, чието честолюбие го бе погубило; за Спартак, чието тяло не било намерено след битката, и за Юлий Цезар, убит от Марк Юлий Брут, който сигурно… Впрочем, не, едва ли… За онова, което трябва да черпим от миналото, наричано история… Едва сега той се сети, че това може би съвсем не влиза в треньорската работа… но твърде дръзка му се стори тази мисъл. Историята… не, това е невъзможно, това е прекалено хубаво, за да може да се осъществи. Не бива при пълна скорост рязко да завиеш встрани, това винаги води до катастрофа, не бива изведнъж да се изменя посоката на жизнения път, определена от изминалите тридесет и три години.
„Какво да правя, какво да правя аз? — прошепна той, като зовеше за спасителна помощ неизвестно откъде. — Длъжен съм, трябва да направя нещо. Но какво?“
Някъде невъобразимо надалеч тих глас отброи вместо отговор: „Петстотин четиридесет и четири…“
И той заспа.
Присъни му се коридор. В съня той му се струва безкрайно дълъг — много по-дълъг, отколкото беше всъщност, когато той го видя за пръв път преди двадесет и пет години. Наистина може би нереалното усещане за тази безкрайна дължина се породи впоследствие, през безкрайните десетки и стотици дни, когато му се налагаше да се запознае по-отблизо с този коридор, така да се каже, непосредствено — или като размазва с четка тъмночервен или янтарножълт паркетин, или като пълзи с мокър парцал и гони пред себе си черната, вдигаща пара вода с мраморни жилчици сапунена пяна, или като си жули до кръв колената, когато с вълнен парцал и четка лъска до блясък ъгълниците на дъбовия паркет. Но всичко това беше по-късно, през следващите седем години, а по онова време, към което се отнасяше днешният му сън, той не знаеше още нищо, защото, както беше вече казано, то беше преди двадесет и пет години, тоест през есента на хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. Училището беше току-що организирано.