Той беше запомнил тези дни много ясно, защото контрастът между неотдавнашното минало на Съчов и това неправдоподобно бляскаво и сияещо настояще беше извънредно голям, още повече че интервалът от време тук беше минимален. Какво значи това, би могла може би да разбере само Пепеляшка, попаднала на кралския бал направо от кухненската печка с бобената чорбица. Всичко станало със Съчов беше толкова неправдоподобно или във всеки случай толкова непредвидено. Но все пак беше действително.
Цялата тази старинна сграда, подобна на кораб, с широки дълги коридори, с медни перила, които съвсем не бяха перила, а бордови въжета, с величественото, постлано с килим стълбище, което също, разбира се, беше не стълбище, а вита корабна стълба, с безбройните тайнствени галерии, стълбички, големи и малки стаи, килери и изби, с огромните прозорци в сложни решетки, гледащи към Нева, всички класни стаи с новички чинове, покрити с нежен златист лак — всичко това беше действителност, още по-осезаема и прекрасна, защото това щастие го беше осенило съвсем неочаквано, внезапно и без всякакви видими причини. Затова понякога той чувствуваше, че не е в състояние да понесе товара на посипалите се върху му неизвестно откъде блага, и ако по онова време можеше да подозира съществуването на висши сили, навярно би повярвал в бога.
Но апотеозът на цялото това нечувано великолепие и разкош — или така му се стори на него — беше денят, който му се присъни сега, в минутата, когато, отпуснал се назад в мекото кресло, той се носеше над облаците в съвременния суперлайнер със скорост деветстотин километра в час, а именно денят, когато им раздадоха парадните обувки. По-късно имаше и други, прекрасни за момчешкото сърце и запомнящи се събития — например раздаването на парадните мундири, ушити от най-добрите шивачи точно по мярка — великолепни произведения на шивашкото изкуство, с изпъкнали гърди, с два реда по шест копчета отпред и още четири копчета на задните поли и изумително бял кант на изпънатите, като направени от ламарина панталони, т.е. деня, когато всеки от възпитаниците, а не само бедният Съчов, попаднал от средна ръка детски дом в училището, по някакъв свръхестествен начин се чувствуваше едва ли не парализиран от възхищение (отчасти поради смътното усещане за недостоверността на случилото се). Но всичко това, както беше вече казано, стана после, по-късно, когато душата му вече се беше пообръгнала малко и притъпила във възприемането на явления, недостъпни за разума — а ето деня на раздаването на парадните обувки той не би могъл да забрави никога.
И не го забравяше. От време на време, впрочем съвсем неочаквано, този ден изплуваше в паметта му съвсем ясно и непомрачено, сякаш не можеха да го докоснат наносите през следващите двадесет и пет години, както беше и в днешния му сън.
Те бързо се строиха по командата на старшината, по гърдите на който нямаше място без сребърни и бронзови медали — строиха се бързо, макар и някак суетливо, защото не бяха придобили още дошлата много по-късно чисто механическа похватност. И постигнали относителен ред, тръгнаха по коридора към най-далечния му край към някаква врата, водеща неизвестно накъде. И докато старшината, скрит зад вратата, вършеше магическото действие, те стояха, тъпчеха на едно място и протегнали дълги детски шии, се опитваха да познаят какво ги очаква, като не забравяха да хвърлят косо поглед и към съседа си, тъй като за двете седмици, които бяха прекарали в училището, те едва ли бяха успели да се вгледат един в друг и да научат нещо повече един за друг. Затова отношенията им засега се оформяха чисто стихийно, по принципа, който беше най-ясен и можеше да се характеризира разбираемо и просто: „А-кой-е-ба-ща-ти?“ — и така наистина стана съвсем стихийно, че ония, които можеха някак си с по-голяма или по-малка убедителност да отговорят на този въпрос или които просто имаха родители, се държаха заедно, а ония, които въобще нямаха родители като Съчов, общата съдба ги приобщаваше към такива като тях, особено в тези съвсем първоначални дни. И затова в тези минути на очакване на новото чудо, границите на което той дори не се опитваше да отгатне, Съчов непрестанно поглеждаше крадешком към своя случаен съсед и въртейки глава и наострил уши, вече долавяше тайнственото прекрасно шумолене, носещо се иззад вратата. Като си кривеше устата, той все пак се изхитри с известно запъване да зададе на съседа си, загледан встрани с доволно надменно-равнодушен вид, онзи най-сакраментален въпрос, който в ония дни им служеше като отличителен знак. В отговор съседът му, опулил очи, попипа внимателно носа си и като завъртя кръглата си остригана глава, процеди презимето си, което направи толкова силно впечатление, че насмалко Съчов не забрави очакващото го зад вратата чудо. И то беше съвсем понятно, защото прозвучалото и така небрежно произнесено име принадлежеше на командващия военноморския флот. При такова име кръглоглавият съвсем не трябваше да стои редом с безродния Съчов. Но от тази предизвикателна увереност, с която се отдели от „своята“ група и застана именно до Съчов, можеше да се разбере, че това беше демонстрация с оттенък на дръзко предизвикателство, а нищожността на самия Съчов беше необходима само за да подчертае величината на тази дързост. Самият Съчов обаче в тази минута простодушно не мислеше за нищо подобно. Сърцето му ту литваше, ту се спускаше и възможността само на предположението, че кръглоглавият може да пожелае да се сближи с него, заставяше Съчов да се отвлича от съзерцанието на затворената врата и с риск да си повреди зрението да отправя коси погледи към кръглоглавия, замирайки от неясни предчувствия. И кой знае как би могло да свърши това раздвоение, ако внезапно не се бе отворила вратата и не бе се появил старшината, придружен от тежко дишащия интендант. По-вярно ще бъде да се каже, че присъствието на интенданта само се предполагаше, а вместо него — или поне вместо горната му половина, стърчеше, разпръсквайки на много метри наоколо с нищо несравнима по мирис на нова хромова кожа огромна грамада лъскащи с тъмния си хром обувки — истински кожени обувки с восъчножълт цвят на подметката, върху която беше отбелязан номерът. Една партида, втора, трета — интендантът се мушваше в своята врата като в пещерата на Али Баба и скоро пред строя, който по това време се беше съвсем развалил, също като зле изпечен пирог, се извиси кула, пирамида, планина от обувки.