Тогава Съчов забрави всичко друго на света, дори кръглоглавия си съсед, който също загуби временно своя високомерно-равнодушен израз. Дори той — чудно ли е тогава какво ставаше със Съчов. Струваше му се, че спи или бълнува. И когато беше дадена команда да се пристъпи към мерене на обувките, той не се хвърли като другите напред, а остана на мястото си — безмълвен и вцепенен… Стоеше така, неспособен да мръдне от мястото си, защото до тази минута не само не беше имал, но дори и в ръце не беше държал нови кожени обувки — и колкото години да преживее още, дори и сто, никога няма да забрави този миг. Именно тогава постоянно мъчещото го усещане за самота започна малко по малко да напуска душата му, да изчезва и да се разтваря напук на всичко, което се случваше или можеше още да се случи с него…
13
Къде попаднаха те? Колкото и да беше странен този въпрос, беше напълно уместен, защото всичко, което можеха да видят — като се почне от онази минута, когато по стълбата, потреперваща от силните пристъпи на вятъра, слязоха на земята и примижавайки от ярката светлина, се насочиха към изхода, притискайки към себе си дългите калъфи с лъковете, всичко видяно от тях или попадащо бегло пред погледа им не даваше ясен отговор и дори можеше да постави всеки човек в твърде затруднено положение. Защото всичко това — и летището със стандартната двуетажна постройка, с ресторант, багажно отделение, с решетка, ограждаща малка градинка, където бяха наказани да се мъчат очакващите своя самолет пътници, и площадът пред сградата на летището, неизменната кръгла цветна градинка по средата, и спирката на такситата, и жените на неопределена възраст с тъмни набръчкани лица, шумолящи с пищни букети, и ваксаджията, чието стъклено жилище обикновено се прилепваше към входа за вестибюла, и самият вестибюл с указания за ресторанта, пощата и телеграфа, но повече от всичко кътът за сувенири, където на стъклени полици лежаха изработени от равнодушна ръка и може би именно затова с голяма прилика бюстове на велики хора с акуратно люлееща се на бял конец цена: Белински — 5 рубли и 40 копейки, Пушкин — 12 рубли и 20 копейки, Лев Толстой — 4 рубли и 80 копейки, — всичко това беше някак оскърбително и приличаше на подигравка. Градът, в който те се оказаха, нямаше свое собствено лице и можеше, ако се съди по външни признаци, еднакво да бъде и Смоленск, и Воронеж, и Полоцк, и Гомел, но съвсем не непременно Харков, където никой от тях не беше идвал по-рано.
По асфалтираната и сенчеста улица край сгради с неизменните пет етажа, украсени ту с чукано стъкло, ту с трошени тухли, ту с обикновена мозайка, не особено лесно се добраха до градския комитет за физкултура и спорт. Това беше непривлекателна двуетажна постройка, приличаща едновременно и на баня, и на пералня, дадена за ползуване на комитета за физкултура и спорт само заради пълната си непригодност за някакви други цели — позната картина, която неведнъж им се случваше да наблюдават в най-различни области и градове. И инструкторът на комитета, отговарящ пред своите по-висши началници за провеждането на тези състезания, човек с неопределена възраст и посърнало от всекидневната умора лице, който приемаше пристигащите отбори и ги разпределяше за нощуване и храна („Колко души пристигнахте? Попълнете тези, да, да, и ето още тези бланки — не. Мандатната комисия ще бъде по-късно. — Ало, ало, хотел «Първомайски» ли е? Не, питах хотела, хотела питах — къде е вашето командировъчно? Ах, ето го простете, другари, не може ли по-тихо — талони ще получите от счетоводството; тук — по коридора, втората врата вля… Хотела? Всичко запазено за стрелците с лък… Да, да… Е, ето, тръгвайте. Хотел «Първомайски», тролейбус до центъра… оттук втория трамвай — няма какво — аз сам съм бил там, да. В Четиридесет и втора… Извинявайте, какво? Автобус? Какъв автобус… Петришчев? Как… другари, имайте съвест, нищо не се чува… Какво? Ах, да — в ресторант «Спорт», не, близо е, тук, талони по рубла — всичко, всичко хубаво. Аз… ало…!“), беше такъв, какъвто във всеки друг нормално работещ комитет за физкултура и спорт (с изключение може би на столичния). Т.е., нещастен вълшебник, който върши чудеса с помощта на протрития телефонен указател, записки на парченца хартия и други бележки. Той спи не повече от пет часа в денонощие и получава за това заплата, не много по-голяма от заплатата на добра чистачка.