Останали без крака, едва дишайки, те се дотътриха обратно в хотела; това беше странна и донякъде комична гледка, която спираше върху себе си всеобщото внимание и предизвикваше добродушни усмивки. Те носеха в ръце дини, подобни на отрязани глави, мрежите им се издуваха от сливи, ябълки, вишни и круши и смело можеше да се предположи, че ще е нужна помощта поне още на петнайсетина души, за да се надвие на всичко това. Два огромни пухкави, топли още самуни хляб легнаха после на масата в почетен ескорт от пурпурни домати, нежнозелени, скоро осолени краставички, картофи, сварени с препържен лук, чесън и подправени с копър, домашно приготвени свински наденици, меки, пикантни и ароматни, покорно легнаха тук и ето че неминуемо над цялото това великолепие блеснаха остро наточените ножове…
Не, никога не бяха изпитвали подобно наслаждение. Никога още храната не им се беше струвала толкова вкусна и чудовищният апетит, пред който би отстъпил и Гаргантюа, ги правеше всички равни в този момент пред многоцветното изобилие на храни, пред стълпотворението от храни върху неудобната маса в хотелската стая. В тази минута те започнаха дори да си приличат един на друг и това сходство ги навеждаше на мисълта, колко условни са всички разделения и градации пред чистото движение на природата, откъснато от всичко останало. О, как ядяха тия инженери и конструктори, тия майстори на спорта, тези мъже и жени, холерици и меланхолици, как се наслаждаваха, зариващи се в меките къшеи безтегловен хляб. Как се пръскаха с ярък доматен сок, дъвчеха, хрупаха, режеха още и още — никакви ресторантски деликатеси не можеха да се сравнят с това, което небцето и езикът им усещаха сега, което сдъвкваха сега зъбите им — простата, от векове позната на хората и любима от тях храна, сок и плът на земята, по-древна от самото човечество.
Дълго продължи тази вакханалия, този лукулов пир, в тясното пространство на двукреватната хотелска стая, на неудобната тясна маса, покрита с два вестника. Когато свършиха този пир, те се отдръпнаха от празната маса със съжаление, че не могат да продължат повече, и се пръснаха по стаите си. Но още дълго си спомняха този пазар и този ден и час, а когато се върнаха обратно и всичко станало с тях се превърна в невъзвратимо минало, срещайки се, те си казваха един на друг: „А помниш ли Харков?“ И тогава всеки от тях неволно набираше въздух в гърдите си, шумно въздишаше и усещайки как се премрежва погледът, казваше: „Харков ли? Че може ли да се забрави такова нещо?“
14
„Когато работех в Албания…“ — каза Николай Семьонович и спря, наблюдавайки с напрегнат премрежен поглед стрелата, която, едва звънтейки, се въртеше по огледалото, снето от стената; в някакъв, известен само на него момент той я хващаше, притискаше я към огледалото, притискаше я още, после отново я завърташе — сега вече нямаше никакво звънтене, стрелата се плъзгаше, като издаваше равен плътен звук, което свидетелствуваше абсолютно сигурно, че е права.
Разговорът се водеше в навечерието на състезанието, разговор, който не ангажираше външно, течеше непринудено и бавно, с прекъсвания, преминавания от една тема към друга, по-скоро мисли, изречени на глас, отколкото диалог, състоящ се от два монолога, когато всеки говори за своето и не се вслушва особено внимателно в онова, което казва събеседникът. Вечерта беше чудна, топла и спокойна, небето обещаваше за утре хубаво време, а момичетата отидоха на кино да успокояват разлудуваните си нерви — филмът със заглавие „Следите водят в пропастта“ напълно отговаряше на тази цел. Да, а пък те — Съчов и Николай Семьонович — не се интересуваха от никакви следи, те и двамата бяха помъдрели от живота мъже, бяха по-възрастни от останалите и по-опитни от всички и знаеха, че ако не проверят в навечерието на състезанието цялата амуниция, така ще си остане непроверена — какво да искаш от девойките. Ето защо те проверяваха и проверяваха наред.
Не само за да се наслаждават на прелестта на тихата южна вечер, предизвикваща възхищение още у класиците („Знаете ли украинската нощ? Не, вие не знаете украинската нощ…“), или на благодатните дарове на украинската щедра земя или по-точно съвсем не за това бяха дошли те в този град — предстояха им и други работи. В тези няколко дни те получиха възможност да забравят всичко, което бяха оставили в къщи, да забравят поне толкова, колкото им трябваше на всеки от тях и колкото им се искаше, и на разперените крила на въображението да се реят в подвластните им отсега временни небеса. Това беше донякъде тъкмо навреме, защото въпреки тяхната мъжка мъдрост и немалък опит с всеки час те все по-настоятелно усещаха нуждата да се отвлекат, да забравят онова, което им предстои утре, тъй като с всеки час се усилваше онова неприятно и необяснимо състояние на предстартово вълнение, за което англичаните са измислили по-изразителното от „предстартова треска“ название: „butterfly in stomach“, което в буквален превод означава „пеперуда в стомаха“ — трептене, тръпнещо свиване, пресекващо нервно дишане, когато ръцете изведнъж губят сила, главата — свежест, мислите — свързаност. Още по-чудно е това състояние, защото не може да бъде нито обяснено, нито отстранено с доводите на разсъдъка, нито със солидно философското: „Тук няма никаква обоснована причина за вълнение“, нито с грубовато-тесногръдото: „Няма да ми потънат гемиите!“. Никога не помагаше нито едното, нито другото: помагаше само едно — спокоен разговор при напълно съзнателно непротивопоставяне на това неудържимо вътрешно потреперване; пълно разбиране на неговата неизбежност едновременно с неизказано, но въпреки това напълно явно пренебрежение към треперещото и тръпнещо усещане отвътре. Само това можеше с време да доведе до нормално състояние изтерзаните от очакване нерви; нямаше по-добро лекарство от непреднамерения свободен разговор, протичащ от само себе си. Разговорът тече, като прескача от камъчето на една тема на камъчето на друга тема, а през това време ръцете се занимават със своята работа: завъртат по огледалото поредната стрела или залепват откъснало се перо с помощта на две ножчета за бръснене, стегнати с щипка за пране — и така постепенно всичко се подрежда, отива по местата си, успокоява се…