Що се отнася до думите „когато работех в Албания“, в тях нямаше и няма нищо тайнствено. От една страна, отговаряха на истината, а от друга, това бяха просто отличителни сигнали, особен род сигнал, условен шифър, нещо като „пу за мен“ при игра на криеница. След тези думи можеше да последва всичко, каквото ти дойде на ума — от разказ за Албания, където Николай Семьонович бе работил в пътно-проучвателна група, до разсъждения за усъвършенствуванията, които трябва да се приложат при покриването на сложни по конфигурация детайли с емайл. Но и в случай че разговорът би имал специална насока, той пак би представлявал необикновен интерес, тъй като за каквото и да започнеше да говори Николай Семьонович вмъкваше такива подробности, които можеха да бъдат известни само на специалист от висока класа. И което е най-чудното, Николай Семьонович беше именно такъв специалист, защото това се отнасяше не само до емайла или дренажните системи на албанските пътища, а в еднаква степен и към всеки друг въпрос, имащ отношение към техниката. Защото Николай Семьонович беше от онзи тип руски съобразителни хора, които някога се наричаха „майстори по всичко“. Ето какви ръце — в допълнение към природната любознателност и съобразителност — имаше Николай Семьонович и можеше с тях да върши всичко — и вършеше, когато се налагаше — буквално всичко. Изпробваше на огледалото стрели, струговаше (в къщи имаше за тази цел специален миниатюрен струг, монтиран на масата), вършеше книговезка и дърводелска работа, поправяше стари часовници, ремонтираше радиоапарати и телевизори, прахосмукачки и шевни машини, фотоапарати и бинокли, реставрираше редки мебели, гравираше и пирографираше на дърво… Забележителността на този универсализъм се състоеше в това, че всичко, за което се залавяше, Николай Семьонович вършеше и довършваше докрай с неотклонен, може дори да се каже, с неукротим педантизъм, внасяйки във всяка вещ, излязла от ръцете му, артистична завършеност.
И за всичко това той беше готов да разказва със своя добре поставен глас най-подробно. Съчов умееше да слуша и дори само за това беше истинска находка; а освен това умееше, ако се наложи, с една-две реплики да измени посоката на беседата на малко разсеяния Николай Семьонович и да го тласне по нужното и проверено русло, след което разговорът вече течеше от само себе си, тоест, създаваше се идеално отвличащо вниманието настроение, с други думи, именно такова, каквото беше нужно в онзи момент, когато в стомаха му трептяха кой знае откъде взели се пеперуди.
И още едно свойство, от чисто меркантилен характер, имаше тази беседа: разговорът си е разговор, а ръцете на Николай Семьонович вършеха между другото своята работа, най-трудната работа; големите, леко потъмнели от тютюн пръсти с плоски чисти нокти се спускат по стрелата, напипват неравност, натискат, въртят, повдигат, спускат, отново въртят — ето готово — следващата… а кадифеният му глас все ромони.