От това ромонене пред опитния слушател се обрисува животът на още един представител на двадесети век — умел и деен, спокоен и без досада гледащ на събитията. Това не значеше ли, че твърде много вече се е примирил с положението на нещата, които в такъв случай се оказваха сякаш предварително определени? Съчов е по-млад от Николай Семьонович точно с четиринадесет години, което е едновременно и много, и малко. Сега той лежи напряко на леглото, размишлявайки в приятна отпуснатост, и се опитва да си даде вид, че не забелязва в себе си червения цвят на припламващите въпроси „защо“. Той разбира, че няма дори право да мисли за някакви проблеми от световен мащаб, защото се отнася към онези категории хора, които не само не са били в Албания с проучвателни групи, но дори и гвоздей не знаят как да заковат. Неведнъж му е хвърляно това обвинение в лицето. И понеже то му звучеше винаги еднакво — какъв мъж си ти, щом и гвоздей не можеш да заковеш както трябва? — в края на краищата Съчов сам повярва в неразривната връзка между такива различни неща като мъжкото достойнство и умението да се коват пирони. Сигурно към Николай Семьонович никога не са отправяни подобни упреци.
„… И тогава отпред нещо замига“ — преливайки се ромони кадифеният приспиващ неопитния слушател глас. Но опитният Съчов, връщайки се в реалния свят, напряга внимание. Както беше вече казано, условният сигнал „когато работех в Албания“, може накрая да се превърне във всичко друго. Ето и сега действието, отдавна напуснало Албания се пренесе в Ленинград през зимата на 1941 година, и то докато ръцете на разказвача завъртаха по огледалото поредната американска стрела. Самият той вече не е тук. Той е там, в Ленинград. През тъмния и страшен декември, двадесетгодишен и мършав, той броди към Средна Рогатка, стискайки със същите тези ръце премръзналото дърво на винтовката, а пред него в гъстата тъмнина мига фенерчето на диверсант. И все пак…
И все пак някога трябва да се намери отговор — да. „Трябва — мисли Съчов, — трябва да се даде отговор на въпроса, към който всеки се обръща в живота си, — рано или късно — защо живеем? Та несъмненото е едно — трябва да съществува разумен отговор на този въпрос. Невъзможно е да повярваме и да се примирим с това, че живеем само защото сме били заченати случайно и пак случайно сме се появили на бял свят поради биологичните закони. Николай Семьонович, много те обичам. Ти си верен и сигурен приятел; бог вижда, че само това вече значи толкова много в наше време; тогава, в студения Ленинград, през декември ти си вървял срещу мигащите светлинки и ръцете ти стискали изстиналото дърво на винтовката като последен довод, достъпен за теб. Обичам те за това, че преминавайки по немалкото стъпала на живота, ти не си се изхабил като дълго използувана монета и не си изгубил доверчивата способност да се учудващ. И затова, че ти си намерил в себе си мъжество: в онзи момент, когато и на тебе са ти се присънили Шеруудските гори, ти си се вдигнал и си тръгнал по този зов — такъв, какъвто си винаги — стегнат и изряден, и не си се смутил, че обърнатите към теб погледи са пълни с недоумение, а понякога и с насмешка. Ти си останал сам и си вървял по пътя си: след време скептиците са отишли в небитието и ето че ти, вече на петдесетте, ми казваш: ние с теб ще постреляме още.
И въртиш стрелите.
Ето защо се налага именно ти да ми помогнеш. Веднъж… ще направиш над себе си усилие и ще ми помогнеш да се ориентирам във всичко докрай; тук ще ми потрябва и твоята обстоятелственост — за да се ориентирам във всичко, докрай.“
„… А палатката за четирима тежи петдесетина килограма…“
Не, не сега. Няма сега да задам този въпрос. Нека тази вечер е тиха и спокойна — няма защо да я помрачаваме с хитро-разрушителното „защо“. Що се отнася до палатките, тук той може напълно да поддържа темата на разговора. И да разкаже нещичко не съвсем безинтересно — не защото изведнъж му се е поискало да учуди Николай Семьонович, а само, единствено защото всичко, случило се някога с нас, не ни оставя никога на мира до края. Петдесеткилограмова палатка ли? Та това не е чак толкова страшно, не е по-страшно поне от това, че ти бързаш, суетейки се недостойно; а тук дори не бързаш. Ти просто вървиш, придвижвайки се по повърхността на земята по най-древния от начините, т.е. на собствените си нозе. На гърба ти тежък товар — да, но наистина кой друг да го носи, ако не мъжът? И ето ти го носиш, на краката ти — високи до слабините гумени ботуши, които повече от половината затъват в блатото, ти вървиш предпазливо като минотърсач, опипвайки с пръчка пътеката, като се стараеш да откриеш буца пръст, а блатото около тебе е нежнозелено и леко жълто и от странния упойващ въздух ти се замайва главата. Щръклици като тъмна подвижна маса пълзят по тебе, стискайки железни челюсти, над главата ти слънцето играе лениво на криеница с къдравите облаци, а ти все вървиш и вървиш — може би единственият човек на земята, преминал през това блато. Но именно човек — и схващането на това ясно осъзнато и неоспоримо доказано човешко достойнство още дълго ти дава вътрешни сили. И тогава без завист се рееш в собствените си небеса.