Защото по стълбата на успеха важат други норми и други ценности се търсят и почитат там. Само грош е цената и на блатата, през които ти си минал, и на много, много други неща, които може неочаквано да се открият у човека, започващ своя разказ с думите „когато работех в Албания“, или у човека, задаващ на себе си безсмисления и може би неразумен въпрос „защо?“.
Ето едва сега дойде редът да бъде произнесена и тази хитра и разрушителна дума, тъй като този сакраментален въпрос, разрушавайки и отхвърляйки всички мнимозначителни висини, оставя човек насаме със себе си. Без прикритието на отвличащи и чисто външни атрибути на значимостта. В онзи момент, когато сам човек, подозрял известна фалшивост в тези атрибути, търси неоспорими за себе си доказателства за смисъла на своето присъствие на земята. За мнозина доказателствата съвсем не са задължителни, тъй като не само не ги търсят, но и не се замислят над съществуването им въобще. „Но нима — може да прозвучи въпрос — нима самият факт на нашето съществуване не е достатъчно доказателство за наистина трудно, но все пак доловим смисъл?“ Разбира се, ние сме свободни да си изпечем във фурната на собствените ни пристрастия всякакъв утешаващ ни пирог по собствено усмотрение, а и да не го печем изобщо. Но имаме ли право да постъпваме така, като се спасяваме от мъките на търсещия отговор разум, от мъки, макар и безплодни от гледището на практическата полза? Не означава ли това заличаване на разликата между тези, които непреклонно носят званието „Homo sapiens“ и онези, които поради природна безсловесност са напълно доволни от наличието на сено в яслите и вода в поилките…
Късно след полунощ в малката хотелска стая седят двамина.
„… А когато отново пристигнахме в Албания“ — казва единият от тях. А другият се вглежда напрегнато в непрогледно черното украинско небе, сякаш очаква да види огнени писмена, които ей сега трябва да блеснат на тази безкрайна дъска на вселената.
По огледалото, свалено от стената, с равномерно свистене се върти последната стрела.
— Утре — казва единият и търка изтръпналите си пръсти.
— Утре — като ехо повтаря другият, но смисълът, който се крие за него в тази кратка дума, съвсем не се отнася за следващите двадесет и четири часа.
Утре — това е морето на бъдещето, където безвъзвратно се влива реката на настоящето.
Утре — това са огънчетата, блещукащи в далечината, към които ние сме длъжни да отидем — и ще идем въпреки всичко. Утре… Думата се роди и запълвайки пространството, се понесе към звездите, за да им съобщи нашата надежда и вяра в бъдещето.
Светлината угасва и още дълго се чува как сърдитите от безсъние щурци със скърцащи гласове се оплакват от съдбата си.
15
Времето е непостоянно и изменчиво, както впрочем всичко на този свят, единствения от безбройните светове, които ни е съдено да познаем. Съгласявайки се с това, налага се да се съгласим и с друго: да си представим нагледно тази изменчивост и непостоянство на времето е също толкова трудно, както и да си представим природата на разпръснатите галактики и белите звезди-джуджета. Обаче именно в това изменение — и вероятно само в него — можем някак да усетим прогреса, който е достигнало човечеството през последните три или четири хиляди години — нищожен, общо взето, срок, толкова слабо забележим върху безкрайните скрижали на историята, като драскотина върху един от блоковете на Хеопсовата пирамида.
Тези разсъждения, правилни в своята основа, но носещи донякъде общ характер, може и трябва да се направят по-разбираеми; затова се налага да се обърнем към човешките съдби и да разгледаме тяхната взаимна връзка с изменящите се времена. И понеже всичко, което засяга човешките съдби, винаги става по-разбираемо при известно увеличение, когато търсим пример, по-добре е да вземем изтъкнати представители на човешкия род, които ние, следвайки традицията, ще наричаме герои.