— Като я изгонил от градините, нали? — казах аз. — Старата легенда, позната-позната…
— А, не — усмихна се Бежар хитро. — Наказанието било много по-страшно. Превърнал маймуната в човек.
— Какво?
— Превърнал маймуната в човек — повтори Бежар. — Дотогава хора нямало. Това били първите хора. И първият човек се наричал Нан-дам. Как ви се струва?
— Хм — казах аз. Друго не можех да кажа.
— Библейската легенда, само че наопаки — продължи Бежар. — И доста странна. Богове, които превръщат маймуните в хора. После потомците на Нан-дам се разселили по света, а той останал в Хималаите и си живее там до ден-днешен. Как ви се струва?
— Красиво.
— И на мен ми се стори красиво. Още повече че някои антрополози смятат Памир за прародина на бялата раса, нали? Оттам тръгват всички. Защо точно Памир? И защо първият човек да е Нан-дам, та после да влезе в разните религии като А-дам?
Той не дочака отговор и продължи:
— Трябва да ви кажа, че когато чух за първи път тази легенда, бях учуден, но нищо повече. Гледах си работата в болницата на Дарджилинг и събирах пари, не е грях да си го призная. Войната все някога щеше да свърши и аз исках да специализирам. Но какво нещо е съзнанието! Веднъж чута, тази легенда остана там и като във фокус започна да събира най-разнообразни откъслечни сведения, които идваха до мен от местните хора. Никой от тях не се съмняваше в съществуването на йе-ти. Говорил съм с десетки души, които са го виждали. И аз отначало смятах, както някои — сега, че вземат за снежен човек един от видовете хималайска мечка. Нищо подобно. Не можеш да заблудиш местен човек. Те познават навиците на хималайските мечки така добре, както не можете да предположите, и правят разлика между мечка и йе-ти.
Срещат го, казвам. Само че не обичат да го срещат и го избягват, защото той е прокълнатият от Шива Нан-дам. Обяснимо. А изглежда, че и Нан-дам избягва обществото на своите потомци. Не се усмихвайте, защото и аз като вас, колега, се усмихвах скептично.
После войната свърши. Аз се връщах до Франция два или три пъти. Междувременно и майка ми беше починала, а сестра ми се беше омъжила за един норвежец. Тя и сега си живее в Осло… Специализирах, получих докторат набързо, знаете как ставаше у нас след войната, и реших да се върна в Дарджилинг. Индия е странна, колега. Тя хипнотизира. Който веднъж е бил там, особено като млад, вече не може да се откъсне от магията, тя му е в кръвта… Но това е отделна работа. С една дума — върнах се. И тогава чух нещо, което ме потресе.
Вие пак се усмихвате. Не, не, аз не се обиждам, колега, все пак добре е, че ме слушате и не поглеждате часовника си. Бях потресен от една история. Ще ви я разкажа, защото иначе не ще разберете тогавашното ми състояние.
Беше една вечер, тиха и спокойна вечер. През деня беше валял дъжд — от проливните, страшни дъждове в тези райони, когато ти се струва, че не можеш да си поемеш дъх от водата, която те залива отвсякъде. Но вечерта беше ясна и Хималаите светнаха с най-невероятните цветове, които можете да си представите.
Аз стоях на верандата и ги гледах, когато чух, че звънчето на входната врата трепна. Някой влезе. Трябва да ви кажа, че не заключвах. Лекар, който заключва вратата си, не се ползува с добро име в Индия. Затова пък кражбата в лекарски дом се смята не само за тежко, но и за особено позорно престъпление. Ограбен лекарски дом — това е такъв срам за селото, че хората нямат спокойствие, докато не намерят и накажат крадеца. Но с една дума — някой влезе. Сигурно беше някой болен. Оставих Хималаите и тръгнах към кабинета си.
Не беше болен. Беше един много възрастен човек, когото досега не бях виждал. Толкова стар, че сякаш беше прозрачен. С огромни черни очи и бяла наметка. Направи ми поразително впечатление — стоеше като привидение, като гост от някакъв друг свят, а беше само един много стар човек. Разбрах, че пред мен е някой от висшите „гуру“ — от учителите на йогите. Поканих го и го запитах от какво се оплаква.
— От нищо, синко — каза той. — Моят кръг се извъртя и пак трябва да се върна там, откъдето съм дошъл. Но преди да замина, желая да ти кажа нещо.