Забележете добре, колега, „гуру“ не казват, че умират. Те казват „моят кръг се извъртя“ Защо? Мистика? Ами мистици сме ние… Но да продължа.
— Слушам те — казах аз.
— Синко — рече гуру, — утре вечер аз няма да съм тук. Ще бъда много далеч. Толкова далеч, колкото ти не би могъл и да си представиш. Но ние, гуру, всичко виждаме и знаем. Ти се стремиш към нещо, за което си още слаб.
Не трябва да ви учудва това, което той каза. Гуру обикновено говорят така. По-интересно беше продължението.
— Синко — каза гуру, — ти се стремиш да се доближиш до нашите по-малки братя и твоето сърце е чисто, то иска знанието. Иди до манастира Тунгхима. Когато и да бъдеш там, след година или след десет, ще те очаква човек, който ще те познае и ще те води. Но не се бави много, защото близо са вече хората, които носят нещастие на нашите по-малки братя! Хората с черни мисли и черни сърца.
Трябва да ви призная, всичко беше казано по такъв начин, че се изпълних с неволно уважение към този прозрачен човек с едри черни очи. Кой му беше предал, че се интересувам от снежните хора? И къде беше този манастир Тунгхима, за който не бях и чувал?
Гуру просто отговори на мислите ми:
— Когато пожелаеш да тръгнеш, синко, тогава ще научиш. А сега трябва да си вървя, защото имам още много дела до утре вечер!
Той говореше за смъртта като за най-обикновено събитие. Не зная на какво мнение сте, но точно ние, лекарите, сме длъжни да възпитаме хората да мислят за смъртта като за обикновено събитие. По-рано тази работа е вършила религията. Баснята за задгробния свят и така нататък… Ние, знаещите, снехме задгробния свят от съзнанието на човечеството, поне на голямата му част. А с какво заместихме тази нужна басня? Възстановихме ли спокойствието на обикновените хорица, които по-рано се примиряваха със смъртта, а сега — не? Нашият мозък, стигнал до своето самосъзнание, се ужасява от мисълта, че ще дойде един ден, когато просто ще угасне и след това за него светът не ще съществува. И започват натрапчивите мисли, страховете, неврозите, цялата гама от лудости на знаещия човек.
— Позволете — вметнах аз, — все пак хората трябва да знаят и да набират сили да понесат небитието.
— Хората не искат да знаят! — развълнува се Бежар. — Не искат! А вие? Нали имате семейство, деца. Желаете ли повече да не ги виждате, да не бъдете с тях, да не живеете с техните тревоги и радости? Кажете, моля ви!
— Това е различно нещо. Моето желание и признаването на необходимостта. Щом човек е получил самосъзнание, трябва да приеме всички негови активи и пасиви. Е, между пасивите е и мисълта за необходимостта от смъртта. Така е, колега.
— Да, но по този начин могат да мислят само силните и лудите. И не обикновените хора. Но аз се отклоних… докъде бях стигнал… да, когато гуру ми каза, че щом пожелая да тръгна и ще науча къде е манастирът Тунгхима. Той се поклони със скръстени ръце, обърна се и излезе бавно, с онази особена походка, която имат само учителите на йогите — те, знаете, вървят, като че плуват във въздуха — независимо от това на каква възраст са.
Останах ужасно смутен. По странни, неведоми пътища една тайна на човешкия род беше прескочила хилядолетията и загатваше за себе си. Аз, нищожният лекар от Дарджилинг, бях избраникът да я науча. Разбира се, всичко можеше да бъде и някаква измислица или още по-лошо — някаква клопка. Но аз знаех какво представляват гуру. Те са неспособни за измама — чисти, светли хора. Учението им е илюзия, безплътна сянка, родена от глада и страданието. Но самите те са кристализираната доброта. А пък клопка? Кой можеше да ми поставя клопка? Аз нямах врагове. От мен никой не се интересуваше, освен болните ми, които вярваха, че мога да им върна силите.
Следващите дни минаха за мен в напрежение, което се засилваше. Не беше от работата. Просто чувствувах, че някъде протичат събития, които ме засягат и в които трябва да участвувам, искам или не искам. Знаете, човек има понякога такова чувство. Наречете го интуиция, подсъзнание или както искате, но сигурно и вие сте го изпитвали. Не давате вяра на това чувство, потискате го, изличавате го, а после се оказва, че то е било съвършено право и сте сбъркали, като не сте го послушали. Нещо подобно ставаше и с мен. Думите на гуру не излизаха от ума ми. Първо реших — край на тази история. Имах си професия, любима работа, живеех сносно. Какво ми беше нужно още? Да се занимавам със снежния човек? Не, във всеки случай!
А после, без да искам, малко по малко започнах да разпитвам къде се намира манастирът Тунгхима. Никой не можа да ми каже. Вероятно не беше близо, защото местните хора не знаеха. Вие сигурно нямате представа какво са будистките манастири в Хималаите. Първо — никой не знае броя им. И второ — чужденецът никога не ще намери онзи манастир, който му трябва, ако местните хора решат да не му го кажат, защото за манастирите водят кози пътеки, през планински лабиринти, които могат да объркат и най-опитния.