Не зная откъде беше научил, че и аз ще тръгвам в планините. Само половин час преди заминаването ми в къщи дойде един от шерпите му и помоли да изчакам сър Лей. Желаел да се срещне с мен.
Можех да откажа и да тръгна, но това щеше да е лошо разрешение на въпроса. По-добре беше да си изясним позициите. Нищо не губех. В най-лошия случай можех да се скарам с него, но и така нашата взаимна вражда беше сигурна.
Сър Ричард Лей дойде почти веднага. Как изглеждаше? Ще ви го опиша. Вие сте много по-млад, но може би ще си спомните — през четиридесетте години имаше по екраните едни филми с властни мъже. Груба красота, първична сила, с една дума — покорители на женските сърца от прериен тип. Представете си нещо такова по външност, съчетано с перфектни обноски и доста висока интелигентност. Ако трябва с няколко думи да ви го опиша — красив, умен, студен, абсолютно безжалостен тип. А виждате аз какво представлявам. Нито мога да се похваля със сила, нито с издръжливост. Книжен молец. Да, точно такова беше съотношението… това е подходящо… книжен молец срещу паяк!
И така паякът застана срещу мен. Никакви илюзии. Отмери едно кимване (виждате, просто съм задължен от правилата на учтивостта!), не седна въпреки моята покана и просто постави ултиматум:
— Уважаеми доктор… хм… Бежар, нали? Научих с изненада, че вие се готвите да дублирате експедицията, за която целият научен свят знае. Това не бих казал, че е обида, то е нещо по-лошо. Вие сте използували сведенията, които аз с моята вродена доверчивост разгласих в печата, и сте решили, че е лесно да ме изпреварите в моята цел.
Така говореше — „аз“, „моята“, „мене“.
— Не е вярно — отвърнах аз. — Вие нищо не сте разгласили в печата, напротив — скрили сте истинската цел на експедицията ви. Тя е толкова научна, колкото вие сте учен, тоест — никак. Снежният човек ви трябва за друго.
Паякът се разлюти, но не го показа. Предполагам, че така играеше на покер и така се държеше, когато някой му е показвал по-голяма тройка от неговата.
— Вери уел! — каза той, без да помръдне и мускул на лицето му. — Значи сте по-упорит, отколкото допусках за нашите възможности. Да говорим като мъже.
— Мисля, че точно като мъже говорим.
— Колко струва вашата експедиция дотук?
— Защо?
— Да не мислите, че се опасявам от вашата конкуренция? Не. Но сър Ричард Лей не може да бъде дублиран от… хм, доктор Бежар! Да се появят в печата съобщения за моята експедиция и намереното от мен и наред с това — дописки за вас. Смешно е.
— Зависи кой се смее.
Той въобще не обръщаше внимание на думите ми.
— Уважаеми доктор Бежар, мисля, че е достатъчно за вас, ако закупя вашата екипировка с известно обезщетение… хм, обезщетение за труда, който сте положили. Разбира се, наетите от вас шерпи ще взема със себе си. Няма защо да страдат и да понасят загуби съвършено невиновни в нищо хора. Колко?
Аз просто му показах вратата. Той си тръгна, изпълнен със сила и презрение, само едно показваше какво чувствува — една вена се беше издула на слепоочието му. При такива разговори само преди някакви си стотина-двеста години такива като него са вадили пистолети и са застрелвали като кучета хората, които са се осмелявали да им противоречат. Само че сега времената бяха други и сър Лей не беше много сигурен дали аз няма да измъкна по-бързо пистолет и дали не владея някои от хватките на джудо или карате.
Паякът отстъпи, по-точно — не отстъпи, но не успя да ме сплаши и да постигне успех. Книжният молец пърхаше под носа му, но в Дарджилинг той не можеше да се разправи с мен. О, в планината! Там можех да очаквам всичко. Да падне някоя скала върху палатката ми, когато спя. Някой да стреля диви овци и по погрешка да застреля един лекар, който, кой знае защо, е тръгнал за някъде. Въобще — случайности колкото щеш. Убитият в Хималаите не може да бъде намерен. Достатъчно е да те бутнат в някоя от пропастите, от ония пропасти, където на дъното хилядолетните дървета изглеждат като детски играчки — малки и трошливи. Даже и да те намерят, то ще бъде след десетилетия, когато никой няма да си спомня и за хората, които са си спомняли за теб. Така е, колега. Виждал съм такива скелети по урвите. Те никому не правят впечатление, защото кой може да каже откога са? От време, когато сипаите са въставали преди сто години, или от миналата година, когато тук са стоели в засада планински разбойници?
Тръгнах почти веднага, след като Ричард Лей благоволи да си отиде. Нямах време за губене, всяка секунда беше скъпа, още повече че не знаех намеренията му и маршрута, който си беше определил.
Стареят в манастира над Дарджилинг ме срещна така, като че знаеше, че ще дойда, но беше много замислен. Извика едно момче от хотите — те са нещо като ратаи в манастирите — и дълго разговаря с него на езика му. Момчето просто навлече една шуба от меки овчи кожи — планинците не се разделят никога от своите шуби — и ни поведе, нас, четиримата.