Внимателно затвориха вратата след себе си.
— Това е той — каза господин Фокс. — Това е съпругът й.
Стояха в малкото магазинче срещу жилищната сграда. Беше пет и половина, слънцето се бе спуснало надолу, сенките на редките дървета бяха с цвят на зряло лятно грозде.
— Какво стърчеше от задния джоб на мъжа й?
— Докерска кука. Стомана. Остра, тежка на вид. Като онези, които навремето са си слагали едноръките.
Господин Фокс не каза нищо.
— Каква е температурата? — попита той минута по-късно, сякаш бе прекалено уморен, за да погледне самичък.
— Термометърът на магазина показва деветдесет и два градуса. Точно деветдесет и два.
Фокс седна на един сандък, едва държеше бутилката оранжада.
— Трябва да се охладя — рече той. — Да, страшно ми се пие оранжада… Останаха да седят и да гледат към един от прозорците на сградата срещу тях, и чакаха, чакаха…