Карън Ченс
Докосни мрака
1.
Знаех, че съм в беда в момента, в който видях некролога. Фактът, че моето име стоеше там бе определено улика. Това, което не ми бе ясно, беше как ме бяха открили и кой беше типът с такова чувство за хумор. Антонио не ставаше за актьор в комедиен филм. Никога не открих дали това е свързано с факта, че е немъртъв, или че просто си беше копеле.
Некрологът беше върху екрана на компютъра ми в офиса, на мястото, където обикновено стоеше логото на туристическата агенция. Изглеждаше като част от страница на вестник, която е била сканирана и след това поставена като тапет на екрана, а и не беше там, когато отидох да си взема салата 30 минути по-рано. Ако не бях толкова ужасена, може би щях да се впечатля. Не знаех, че някой от наемниците на Тони знаеше изобщо какво е компютър.
Хвърлих се да търся пистолета си из кабинета, докато четях шегаджийското описание на ужасната ми смърт по-късно тази вечер. Имах по-добър пистолет в апартамента си заедно с някои други изненади, но да се върна там едва ли беше най-добрия ход. И освен ако не очаквах големи неприятности, не си струваше риска да нося по-големия пистолет, затова единственото нещо, което държах в чантата си беше малък канистър срещу евентуални крадци. След повече от 3 години на относителна сигурност бях започнала да се питам дали и това е необходимо. Бях станала небрежна и силно се надявах, че това няма да ми струва живота.
Под моето име имаше параграф, описващ нещастен инцидент, в който бяхме замесени аз и непознат стрелец, завършил с два куршума в главата. Вестникът имаше утрешна дата, но инцидентът щеше да се случи тази вечер в 8:43 на „Пийчтри Стрийт“. Погледнах часовника си, беше 7;40, така че имах час преднина. Това беше прекалено щедро от страна на Тони. Моето най-добро предположение за това защо не бях вече мъртва бе, че убиването ми отвън би било твърде лесно за някой, който убиваше хора по всяко време. В моя случай той искаше нещо специално.
Най-накрая открих своя Smith&Wesson под един билет за пътуване до Рио. Чудех се дали това не беше някакъв знак. Нямаше начин да платя, за да изляза от страната, а и една пълничка синеока блондинка би била прекалено очебийна сред всички онези сеньорити с тъмни бадемови очи. Плюс това не знаех дали Тони няма съдружници в Бразилия, но не бих се и пробвала да разбера. Когато си бил наоколо толкова дълго, че да си спомняш пияния Микеланджело под масата, то със сигурност си завързал няколко контакта.
Измъкнах една опаковка от дъвка от отделението за пистолета в чантата ми и мушнах пистолета там. Той пасна така, сякаш джобът бе правен за него, както си и беше. Бях купила първият си пистолет, както и три от чантите си преди около четири години по препоръка на приятел, наречен Джери Сайдъл. Както много хора и той си мислеше, че бях побъркана, но откакто му помогнах да пипне една от най-големите криминални фамилии във Фили, бе готов да ми даде няколко безплатни съвета. Помогна ми да си избера 9 милиметров полуавтоматичен пистолет, който съчетаваше дръжка, достатъчно малка за ръцете ми и силата да обезкуражи всичко, което ходеше на два крака.
— Освен духовете и гулите — казваше той, хилейки се. — Ще трябва да се справиш сама с тях.
Той ме водеше да се упражнявам всеки ден в продължение на две седмици и ме накара да разбера, че въпреки това че не можех да уцеля стената на хамбар, все пак не я пропусках с много. Продължавах с практическите си упражнения всеки път, когато можех да си го позволя, така че сега определено можех да уцеля плевня — ако бе достатъчно голяма и на не повече от 10 крачки разстояние. Тайно се надявах никога да не ми се налага да стрелям по нещо друго, освен мишена. Не бях виновна, че това не се случи.
Мисля, че Джери ме харесваше един вид, напомнях му на най-голямото му дете — и той искаше да ме види успяла. Мислеше, че съм се забъркала с неподходящата тайфа, когато съм била прекалено млада, за да съм наясно, което си беше по-вярно, отколкото смяташе той, след което съм помъдряла и съм решила да стоя настрана. Как си обясняваше факта, че 20-годишно сираче знаеше всичко за вътрешните дела на главна криминална фамилия, така и не разбрах, но със сигурност не вярваше в тези „магьоснически глупости“, както ги наричаше. Джери не вярваше в свръхестественото — в нищо от него. Така че, ако не исках да ме заключи някъде в някоя малка килия, не му споменавах за виденията си или колко близо бе той до духовете и таласъмите.
Винаги съм била един вид магнит за духове. Може би това беше част от цялото ясновидско нещо, не зная. Тони винаги беше внимателен за това, което ми позволяваше да науча — мисля, че се страхуваше да не открия начин да използвам способностите си срещу него, ако знаех прекалено много — така че не съм много наясно с моя талант. Разбира се, възможно е причината за моята атрактивност за света на духовете да е проста — защото можех да ги виждам. Трябва да е много неприятно да преследваш някого, който дори не знае, че си там. Не че ме преследваха, но обичаха да се показват, когато съм наоколо.