Мирча и аз го погледнахме, а след това се спогледахме един друг.
— Той истински ли е? — Не можах да се сдържа да не попитам.
Мирча въздъхна.
— Той винаги е бил такъв. Това е единственият му недостатък. — Той ми се усмихна и това беше усмивката на Тони — неговата усмивка от типа хайде—зарежем-тези-глупости-и-да-се-заловим-с-бизнеса. Това негово изражение ми напомни за работата, която Мирча вършеше за Сената. Той беше главният посредник на Консула и въпреки слуховете, не беше получил длъжността поради уважението, което вампирите отдаваха на семейството му навсякъде по света. Те биха били щастливи да се срещнат с него заради престижа, това беше нещо подобно на чувството, което хората изпитваха, когато седяха до известна филмова звезда, но това не му даваше никакво предимство на масата за преговори. Не, Мирча беше спечелил мястото си честно, като беше сключил най-добрите сделки, които някога бяха правени. И те бяха с хора, които той познаваше толкова, колкото и те него.
— Какво ще поискаш, dulceata? Сигурност, пари… главата на Антонио на сребърен поднос?
— Това последното звучи примамливо. Но не е достатъчно.
Мирча и аз прескочихме това нещо с отказа и започнахме директно да се пазарим. Изобщо не се спомена, че Мирча може да ме убие, ако кажа не. Той би го направил, защото няма избор — ако не го направи, Консулът би пратил някой друг да свърши работата — и защото ще бъде бърз. По-бърз от Джак. Не ми харесваше поръчката, която ми бяха дали, но да прекарам една вечер със светлоокото момче на Консула, ето това би било истински пикник. Но само защото нямах други възможности, не значеше, че няма да се опитам да измъкна всичко, което можех, в замяна на помощта ми. В края на краищата това беше пазарна икономика. Кой друг можеха да използват?
Мирча изглеждаше така, сякаш се чудеше дали скандалната сделка, която беше предложил, щеше да проработи. Завъртях очите си.
— Не се притеснявай. Да ми дадеш главата на Тони не е голяма работа и ти го знаеш. Той те предаде — ти ще трябва да го убиеш.
Той се усмихна леко.
— Истина. Но това ще реши и твоят проблем, нали?
— Но това няма да ти струва нищо. Твоят живот не струва ли малко повече?
— Какво друго тогава искаш, моя красива Касандра? — Той пристъпи напред с блясък в очите си и аз поставих креслото между нас.
— Не си го и помисляй.
Той ми се ухили, без да се разкайва.
— Назови цената си.
— Искаш помощта ми? Кажи ми какво се е случило с баща ми.
Рейф издаде разтревожен звук и погледна Мирча с разширени очи, който въздъхна и поклати глава отвратено. Аз му съчувствах. Рейф никога не е можел да се въздържа — започнах да го бия на карти още, когато станах на осем и той определено не беше станал по-добър в това. Той се сви под неодобрението на Мирча, но вредата вече беше нанесена. Разбира се, Мирча го пренебрегна, в противен случай би ми паднал в очите.
— Баща ти, dulceata? Той умря от бомба, поставена в колата, нали? Това не е ли една от причините, поради които си ядосана на нашия Антонио?
— Тогава какво имаше предвид Джими? Той ми каза да не го убивам, защото знае истината за това, което се бе случило.
Мирча вдигна рамене.
— Тъй като той беше „ударният човек“ — това беше фразата, нали? — сигурен съм, че той е знаел детайлите, dulceata? Защо не го попита?
— Защото Приткин направи дупка в него, преди да успея. Но ти знаеш, нали?
Мирча се усмихна и аз още веднъж разбрах откъде Тони бе заел своята усмивка.
— Това знание ли е цената ти?
Погледнах Рейф и той отвърна на погледа ми. Тъкмо си мислех, че ще каже нещо, когато Мирча постави ръка на рамото му.
— Не, не, Рафаел. Няма да бъде честно да дадем на нашата Касандра информация, за която все още не си е платила. — Той се усмихна и в тази усмивка имаше повече пресметливост, отколкото привързаност.
Аз погледнах Били, който се носеше близо до тавана, с нетърпелив израз на лицето. Той не каза нищо и аз реших, че новините, които носи, нямат нищо общо с избора, който трябваше да направя. Аз му изпратих раздразнен поглед и той изчезна, ядосан, че прехвърлях всичко върху него. Типично. Предпочитах да разбера нещо повече, преди да се съглася с условията на Мирча, но нямах много възможности. Не можеше прекалено да качиш цената, когато стоката беше сигурна и купувачът знаеше това. Буквално аз нямах друг избор, освен да им помогна, така че от техническа гледна точка Мирча беше щедър, че изобщо предлагаше нещо. Разбира се, той искаше да дам най-доброто от себе си, така че доброто ми настроение беше по-важно от някои дребни отстъпки. Или може би държеше на мен. Не, този начин на мислене беше опасен.