— Съжалявам, мадам — каза той, докато ми причерняваше за втори път тази нощ, — но използвах по-голямата част от енергията си в този удар. Той поклати тъжно главата си. — Времето може да ни отслаби непоправимо.
Той изглеждаше така, сякаш очакваше да кажа нещо, но беше трудно да съчувстваш на някого, докато не можеш да си поемеш дъх и фойерверки просветваха зад клепачите ти.
Вампирът се опита да ми нанесе нов удар, а Порша се опита да му попречи с чадъра си.
— Хванете го! — извика тя и батальонът, който досега бе наблюдавал сцената, се придвижи като масивна, разпенила се река в сиво. Това беше един от моментите, когато мозъкът ти казваше, че е невъзможно това, което виждаш. Няколко хиляди ескадрона се съсредоточиха върху една и съща точка, вливайки се в нея така, както водата се отичаше в канала. Само че „каналът“ не беше подготвен за това и съм сигурна, че не му хареса. Вампирът започна да се блъска в секцията с полици, единствената му ръка се размахваше, сякаш можеше да отблъсне инвазията, докато кожата му се оцветяваше в пурпурно.
Междувременно аз се опитвах да разхлабя пръстите около врата си и след като успях, хвърлих ръката на пода, при което най-накрая тя спря да се движи и замръзна като статуя в края на пътеката. Опитах се да наблюдавам вампира, но се разсеях от ръката, която се опитваше да прекоси пода и да ме сграбчи. Не бях наясно с това, което се случваше, но най-доброто ми предположение беше, че всеки дух се бе вкопчил в малко парче от тялото на вампира, превръщайки го в голям грозен Попсайкъл. Бях започнала да се чудя какво ще се случи, когато всички тези духове се опитаха да избягат от неговата твърда плът, когато дойдеше експлозията. Сграбчих бутилка с вино и започнах да удрям ръката, така че пропуснах събитието. Всичко, което разбрах, бе, че накрая завърших покрита с ледени парченца от плътта на вампира, които ме удряха като малка градушка.
Порша се носеше наоколо, избягвайки противния под, като просто не го докосваше. Тя завъртя дантеления си чадър и ми се усмихна.
— Ние трябва да тръгваме, Каси. Това отне много от енергията на момчетата и те трябва да си починат. Но искаме да ти кажем, че си прекарахме страхотно!
Тя пое ръката на капитана и направи реверанс, докато той се покланяше отново; след което те изчезнаха внезапно заедно с групата, която се промъкваше през останките на вампира.
Седях в средата на лигаво петно прекалено шокирана, за да направя каквото и да било и разтривах врата си. Лицето ми пареше там, където ме бяха удряли парченцата на плътта на вампира, но гърлото ми беше по-зле. Не можех да преглъщам и това ме тревожеше. Продължавах да седя там и да наблюдавам как се топяха останките от вампира и падаха от лавиците, когато Томас се появи на края на пътеката.
Побързай! — Той ме сграбчи за китката и ме задърпа към централната част на стаята. Изскимтях от болка, беше ме хванал за същата китка, която вампирът почти беше изкълчил, и от изненада, че го виждам жив. Аз бях отписала и двама ни, но сега започвах да се чудя кой се беше бил с вампирите, докато групата на Порша беше с мен. Неговата ръка бе покрита с кръв и за секунда си помислих, че е негова, но никъде не видях рана. Писъкът ми вероятно го бе стреснал, защото той внезапно пусна китката ми и аз паднах на пода, хлипайки и давейки се от вика, заседнал в нараненото ми гърло. Докато обгръщах тялото си с ръце, опитвайки се да се съвзема, видях телата.
С изключение на моя нападател, който беше без една ръка и издаваше гъргорещи звуци поради това, че стражът ми бе прогорил гърдите му, единственият, който все още мърдаше, беше затиснат от една секция, която изглеждаше така, сякаш беше изтръгната от стената и хвърлена върху него. Върху нея имаше метални листове, които бяха останали от времето, когато Майк беше направил нещо като градски магазин в клуба, който беше останал след фалирането на фабриката. Те не бяха някакви метални дизайнерски обшивки, а дебели парчета с режещи ръбове, с които Майк трябваше много да внимава докато ги поставяше. Както изглежда в един момент, когато лавицата е била хвърлена, те се превърнали във фатални метални оръжия, които бяха разрязали вампира като хляб. Явно той скоро се бе хранил, защото от множеството рани изтичаше достатъчно количество кръв, която се разстилаше по пода като червено одеяло.
Никое от парчетата не му беше отсякло главата или проболо сърцето, следователно въпреки неговите ужасни наранявания щеше да продължи да живее. Той погледна в моя посока и видях как се опитваше да вдигне пистолета, който стискаше в едната си ръка. Томас забеляза това и без колебание отиде и издърпа един от металните листове, забит в корема на вампира. Той нанесе серия от бързи, звучни удари, докато го гледах невярващо, с отворена уста. След няколко секунди нещото на пода наподобяваше повече на суров хамбургер, отколкото на човек.