Това, че Мирча не попита какво имам предвид, само показа колко близко до ръба е бил.
— Както кажеш.
Махнах наоколо.
— Колко от това можа да видиш?
— Много малко, но от това, че останахме живи, разбрах, че сме спечелили.
— Не точно. — Обясних му накратко ситуацията, включително и моето повишение. Когато той се върнал и открил, че Агнес е мъртва, се досетил за това. — Трябва да кажеш на Сената, че Распутин е избягал и че пророчицата е с него. Не знам дали тя все още има силата, която бе заела, но може и да е така.
Имайки предвид, че Мира се развихри точно след разговора ми с Пития, може би това бе добър облог. Може би това щеше да избледнее с времето, но не можех да бъда сигурна. Което ме оставяше с главния ми проблем. Когато тя се възстановеше от малката ми атака над нея, можеше да се опита да ми причини същото, което бе замислила за Луис-Цезар. Вероятностите бяха безкрайни — от това да ме убие като дете или да атакува родителите ми преди изобщо да бях планирана, за да бъде сигурна, че никога няма да се родя. Единственото добро нещо беше това, че през остатъка от живота си аз щях или да бъда в къщата крепост на Тони, която беше еквивалентът на вампирския Форт Нокс, или щях да се крия. Така че нямаше да бъда лесна мишена. Но нещо ми казваше, че Распутин обича предизвикателствата.
Мирча беше притихнал за един дълъг момент. Когато най-накрая заговори, звучеше толкова уморен, колкото се чувствах и аз.
— Ти можеш да им кажеш и сама.
Аз се усмихнах.
— Не, не мисля, че ще мога.
Той започна да казва нещо, но аз сложих пръст на устните ми. Поне за едно нещо бях сигурна.
— Няма да се върна отново, Мирча. И преди беше достатъчно лошо, но сега всеки ще се бори за мен. — Сенатът, двата кръга, може би Томас… не. Що за живот ще бъде това?
Той пое ръката ми с неговата и внимателно целуна пръстите ми. Очите му бяха уморени, но все още красиви, когато се срещнаха с моите. Блестящият, жълтеникавокафяв кехлибар напълно превзе синия цвят на Луис-Цезар. Имах чувството, че никога не съм виждала други такива смайващи или тъжни очи.
— Не можеш да бягаш винаги, Каси.
— Скрих се преди. Мога да го направя отново.
— Ти беше открита преди. — Той сграбчи ръката ми толкова силно, колкото можеше и за момент му позволих. Можеше да мине доста време, докато отново позная докосването на друг, още по-малко на някой, за когото ме беше грижа.
— Само от теб и Марлоу — казах му нежно. — Кажи му да си вземе отпуска. Той има нужда от такава, за да се възстанови от атаката. Вземи си и ти.
Мирча поклати глава, както и знаех, че ще направи. Дори сега нямаше да ме излъже. За вампир беше дяволски добър. Аз се протегнах и прокарах ръка през косата му, искайки това да бяха неговите тъмни, прави кичури, а не бронзовите къдрици на Французина. Някак си ми беше трудно да си представя, че никога отново няма да го докосна, че никога няма да го прегърна. Но цената беше прекалено висока. Имаше прекалено много пречки.
— Ще те намеря, Каси. Само се моля това да се случи преди Кръговете да го направят. И двата ще тръгнат след теб, можеш да си сигурна в това. Не ги подценявай.
— Няма. — Започнах да се изправям, но той задържа ръката ми.
— Каси, остани с мен! Аз мога да те опазя. Кълна се!
Аз му зададох същия въпрос, който бях задала на Томас. Този път получих отговор.
— Щеше ли да ме искаш, дори да не бях Пития?
Той поднесе ръката ми към устата си. Устните му бяха студени.
— Започвам да си мисля, че щях да го предпочитам.
Аз се огледах наоколо към тялото на падналия маг, тинестите стени и изпълнената с отчаяние стая. Стиснах ръката му.
— Аз знам, че бих — казах му и изчезнах.