Хвърлих й нещастен поглед, докато се опитвах да изчистя окаляната кожа, но всичко, което успях да направя, бе да я замажа. Никога нямаше отново да изглежда шик.
— Аз съм изключително забавна, но не и тази вечер.
Започна да вали и капките минаваха през Порша и трополяха по паважа. Мразех това. Беше, като да гледаш телевизия с прекалено много смущения.
— Не си виждала Били Джо, нали?
Наричах Били Джо моят дух пазител, но това не беше много точно. Той бе повече трън в задника, който понякога беше полезен, но точно тогава не бях придирчива. Били бе това, което беше останало от ирландско-американски комарджия, който се бе провалил в изгубването на правилната ръка през 1858. Двойка ирландски каубои, които правилно бяха сметнали, че са измамени, го бяха пъхнали в чувал и след това изхвърлили в Мисисипи. За негово щастие неотдавна той бе откраднал от посетила го контеса една голяма, грозна огърлица, която служеше като един вид свръхестествена батерия, събираща магическа енергия от реалния свят, съхранявайки я, докато стане необходима. Когато неговия дух напуснал тялото му, той бил уловен от огърлицата и я обитавал като крипта по същия начин, както другите духове правеха по-обикновени неща. Аз му дадох достатъчно сила, за да продължи да съществува; това бяха случайни дарения на жизнена енергия, което го правеше толкова подвижен, колкото и беше. Намерих огърлицата в един антикварен магазин, когато бях на 17 и оттогава аз и Били бяхме един отбор. Разбира се, той не можеше да отнесе съобщение в клуба, но можеше да наблюдава, ако някои лоши момчета се приближат прекалено близо. Допускайки, че мога да го намеря, това беше случай, който изискваше малко призрачна помощ.
Имаше много духове в Атланта и повечето бяха избегнали възмездие, нека-да-преследваме-нещо-докато-ние-работим-по-нашите-въпроси или губещи типове като Били Джо. Имаше също така и няколко духа пазители и случайни психически отпечатъци, като последните технически не бяха духове. Отпечатъците бяха като свръхестествен театър, в който се прожектираше един и същи филм непрекъснато, докато ти се прииска да запищиш. Макар че, когато се случи нещо травматично на някого, това не е забавно. Няколко месеца прекарвах свободното си време в обикаляне наоколо и изучаване на улиците в района, като едно от главните неща, които търсех, бяха такива отпечатъчни зони. Намерих около 50, свързани с изгарянето на града през Гражданската война, но повечето бяха твърде слаби, за да ми причинят нещо повече от внезапна болка. Но имаше една голяма зона между моя апартамент и агенцията, където някога роб е бил разкъсан от кучета. Започнах да я заобикалям отдалече, след като един път бях хваната в нея. Имах много спомени, които исках бързо да забравя и нямах нужда от чужди кошмари.
Както и да е, Порша не беше отпечатък. Понякога си мислех, че тя е нещо по-лошо. Порша е един от онези духове, които преживяваха трагичните епизоди от техния живот непрекъснато, но не като безсмислен филм. Те са ловци с фикс идеи, подобно на натрапчив човек, който държи да си мие ръцете 50 пъти дневно. А и те са подвижни, така че могат да те следват наоколо, като избягват нещата, които ги притесняват. Отучих от това Били Джо по-рано, той беше разстроен, че е умрял млад и трябваше да се справя с толкова много опявания за „живота, който можех да имам“, преди да се нервирам.
За съжаление Порша бе в разговорливо настроение и ми трябваха повече от 10 минути, за да разбера — след подробно описание на копчетата от слонова кост, които тя беше зашила на никога неизползваната й сватбена рокля — че не е виждала Били. Прекарвах по-голямата част от времето си, искайки той да изчезне, но той никога не напускаше, докато не се появеше нужда от него. Раздразнението трябва да се е изписало на лицето ми, защото Порша спря по средата на историята си за парти, където двама офицери са се били за последното място на нейната танцувална карта. Беше една от любимите й и не беше очарована да види, че се разсейвам.
— Не слушаш, Каси. Нещо не наред ли?
Ядосаното щракване на нейното малко, гарнирано с дантела по ръбовете, ветрило показваше, че е по-добре да има такъв.
— Тони ме намери и трябва да се махна от града. Но трябва първо да отида до клуба и имам нужда от наблюдател.
В момента, в който го казах, знаех, че трябваше да си държа устата затворена. Очите на Порша се разшириха и тя плесна радостно с нейните изящни, в ръкавици ръце.
— О, колко забавно. Аз ще помогна!
— Това е щедро от твоя страна, Порша, но наистина не мисля… имам предвид, че има много маршрути до клуба и ти не можеш да ги покриеш всичките.