— Но защо Распутин ме иска мъртва?
Потръпнах и това не беше от студ. Бях свикнала с идеята, че Тони искаше да ме убие, но внезапно се появи цяла група новодошли, които се опитваха да се присъединят към печелившата страна. И всеки един от тях беше достатъчен, за да причини на някой здравомислещ човек сериозен пристъп на параноя.
— Схванах. — Били Джо изглеждаше някак си прекалено весел и аз се втренчих в него. Той обожаваше да разказва за добри битки почти толкова, колкото и да участва в тях, но аз не бях негово забавление. Той се разбърза.
— Но ти все още не си чула най-добрата част. Марлоу успял да убие няколко от своите нападатели, преди да припадне и телата били изоставени, когато се появили подкрепленията. Но никой не могъл да идентифицира мъртвите вампири. Сякаш идвали от никъде.
— Това е невъзможно.
Не се съмнявах, че Марлоу е труден за убиване. Преди да бъде превърнат, той бил лошото момче на Елизабет Английска и е участвал в стотици сбивания, като междувременно е написал едни от най-добрите пиеси на ерата. Единственият, който си е помислил да се съревновава с тях, бил някой си Шекспир, който удобно се появил няколко години след превръщането на Марлоу и имал доста сходен стил на писане. В края на краищата, след като незначителният участник, който той представлявал, умрял, Марлоу решил да се отдаде на другото си хоби. Приживе той шпионирал понякога за кралското правителство и добавил това към чантата си с изненади. Сега беше сенатският ръководител на разузнаването, използвайки фамилията си вампири като шпиони главно на свръхестествената общност и в частност на другите сенати. Той помагаше да се запази мира, като откриваше всеки, който искаше да го наруши, което обясняваше защо Тони се страхуваше много повече от Марлоу, отколкото от Мей Линг. Единственият път, когато съм го виждала, беше, когато една вечер се промъкна да говори с Мирча по време на престоя му при Тони и тогава си помислих, че той беше по-скоро приятен с неговите тъмни смеещи се очи, разбъркани къдрици и козя брадичка, която потапяше във виното. Но, разбира се, аз не планирах да убия Консула. Ако замислях това, вероятно първо трябваше да се справя с него.
Частта от историята на Били Джо, на която не можех да повярвам, беше тази с неидентифицираните вампири. Това буквално беше невъзможно. Всички вампири са под контрола на господар, или този, който ги беше създал, или този, който ги беше купил или спечелил на дуел. Единственият начин да нямаш господар е да достигнеш сам първо ниво на сила. Всичко друго, включително и убиването на собствения ти господар, нямаше да свърши добре; някой друг щеше да те привърже към себе си. И тъй като имаше по-малко от 100 господари първо ниво в света и повечето от тях бяха членове на един от шестте вампирски сената, това създаваше прекрасна йерархична структура и всеки беше организиран в нея. Повечето господари даваха на своите най-могъщи последователи известна свобода, въпреки че голяма част от приходите им бяха дарявани като годишни „подаръци“, и всеки един слуга, който създадяха, изпълняваше прищевките на техните господари. Господарите също така ги проверяваха от време на време, подобно на Мирча и Тони, защото те бяха отговорни за тях. Ако Тони беше заповядал нападение над мен, след като бях под защитата на Сената, то се очакваше, че Мирча ще се оправи с това.
Това беше доста проста система, или поне за правителството, защото нямаше много вампири достатъчно могъщи, че да създадат група от последователи. За разлика от това, в което вярваше Холивуд, не всеки вампир можеше да създава нови такива. Спомням си, че веднъж гледах с Алфонс стария филм за Дракула и той се заливаше от смях заради факта че във филма се показваха вампири на няколко дни, които вдигаха нови такива. Седмици след това той се шегуваше безжалостно с по-слабите вампири от свитата за това, че тридневни новородени имаха повече сила, отколкото те. Но от всеки, който стигнеше господарско ниво и създаваше нови вампири, се изискваше те да бъдат записани в съответния Сенат. Като резултат просто нямаше скитосващи наоколо непознати вампири.
— Те новородени ли са били?
Това беше единственото нещо, което можах да измисля, въпреки че то също нямаше смисъл. Какво щяха да направят няколко нови слаби вампира срещу който и да е член на Сената, а още по-малко срещу Марлоу? Това беше, като да изпратиш деца да се бият с въоръжен танк. И кой господар щеше да рискува главата и сърцето си, като не съобщи за създадените от него нови вампири? Всички сенати бяха стриктни относно правилата си, защото в противен случай щеше да се увеличи броя на господарите, които тайно събират армия, и щяха да се завърнат забравените ужасни стари времена, когато почти постоянно се е водила война. Освен това броят на вампирите, който той или тя можеха да контролират в даден период, се регулираше стриктно, за да се запази баланса на силите.