— Ти не знаеш дали той е мъртъв. Той може да е там, за да поправя ротативки или нещо подобно.
Мазето беше евфемизъм за подземната стая на Тони за мъчения във Фили, но тук можеше да означава това, което си беше.
— Освен това никой няма да го убие, освен мен.
В действителност, въпреки че си го заслужаваше, сериозно се съмнявах, че мога да убия някого, дори и Джими. Но това не значеше, че нямам причина да искам да го видя. Тони бе положил огромни усилия, за да бъде сигурен, че никога няма да науча нещо за родителите си: нямах снимки, нямах писма, нямах училищни албуми. По дяволите, отне ми години дори само да открия имената им, от стара изрезка от вестник, която съобщаваше за смъртта им и която трябваше да промъкна покрай бодигардовете си, за да прочета. Юджийн и учителите ми бяха все хора, които Тони бе изискал от техните господари, малко след като бях пристигнала, и не знаеха нищо за действията му преди това. Онези вампири, които бяха от години с Тони и които можеха да знаят нещо, бяха толкова необщителни, че аз знаех и без да ги питам, че са предупредени да не говорят с мен. Не бях толкова глупава, че да повярвам, че той си е дал толкова труд само, за да фокусира привързаността ми към него, тъй като не правеше никакви опити да ме спечели. Не, имаше нещо относно родителите ми, което Тони не искаше да знам и ако той и Джими действително се бяха скарали, може би най-накрая щях да открия някой, който имаше желание да ми каже истината.
Били Джо изропта, разбира се, но аз бях прекалено заета с опитите да направя оцелялата част от облеклото си представителна. Накрая той се предаде.
— Добре, но се нуждая от енергия, ако искаш да свърша работа. Беше тежка нощ и нямам излишна сила.
Не бях очарована. Чувствах се като парцал, а трябваше да търся някого във Вегас; нямах нужда от това. Но трудно можех да разузная около квартирата на МАГИЯ сама, така че му махнах без обикновеното суетене. Били Джо сложи ръка на гърдите си.
— Ти си все още моето сърце.
— Просто го направи.
Кълна се, че го усетих, когато се сляхме, ако може да се почувства облак от мъгла. Познавайки го, определено бях сигурна, че може. Той се хвърли срещу мен, както винаги, и чувството беше успокояващо за моите съсипани нерви. Чувала съм, че нормалните намираха компанията на призраците за ужасяваща или в най-добрия случай за смразяваща; за мен те винаги са били като хладен бриз в горещ ден. Поради обстоятелствата не просто се отворих за него и го приветствах; една част от мен беше свикнала с духовете и аз го придърпах навътре така, като уплашено дете прегръща плюшеното си мече.
Например, имах проблясъци от живота на Били: нашият кораб отплуваше от далечен бряг и наблюдавахме сивия, брулен от ветровете бряг да изчезва през мъгла от сълзи; красиво момиче, може би на 15, с прекалено много грим и костюм на танцьорка ни даваше позната усмивка; млад коняр се опитваше да ни измами и ние се смеехме, когато измъкнахме асото от ботуша му, след което трябваше да избегнем ножа, хвърлен от неговия съучастник. Често беше така и през годините бях Видяла достатъчно мини кинопрегледи, за да бъда изумена от факта как Били е оцелял толкова дълго време.
Най-накрая той се чувстваше комфортно и започна изтеглянето. Обикновено не беше неприятно преживяване, просто уморително, но този път болка пламна по цялото ми тяло в момента, в който той започна. Тя не беше непоносима, а повече като статично електричество на дръжката на врата, но се разпростря по вените ми, докато накрая се появиха искри зад клепачите ми. Опитах се да му заповядам да се махне, да му кажа, че нещо не беше наред. Но всичко, което излезе от устата ми бе разтревожено хриптене. Секунда по-късно усещането стана толкова ярко, че остави неприятен отпечатък върху зрението ми. И тогава, както беше дошло, толкова бързо и изчезна. Топъл вятър се понесе около мен, толкова плътен, че го усещах като течност; след това Били Джо се откъсна от мен и обиколи тавана няколко пъти.
— Йа-хуу! Ето това наричам аз ядене!
Очите му блестяха, а цветът му беше ясен, повече, отколкото трябваше да бъде.
Аз се изправих и за пръв път не се чувствах така, сякаш щях да колабирам. Вместо да бъда уморена и разнебитена — обикновената ми реакция на закуската на Били — аз се чувствах прекрасно, като подмладена. Беше така, сякаш съм се наспала за няколко минути и това определено не беше нормално.
— Не че се оплаквам, но какво се случи току-що?