Когато пристигнах, мъж, облечен като Цар Минос — с подходящ бадж, обясняващ, че той е човекът, който ще придружава грешниците до техните наказания — раздаваше копия на картата, но аз нямах нужда от такова. Разпределението на клуба беше логично: например, бюфетът беше в третия кръг, където се наказваше грехът на лакомията. Не беше трудно да се досетя къде да търся Джими; къде другаде можех да намеря истински жив сатир, освен във втори кръг, където бяха наказвани телесно всички, виновни за похотта си?
Разбира се, флейтата на Пан беше входът на втория кръг. В случай че по някакъв начин пропуснехте Адът и темата за вечните мъки в преддверието, то барът беше малко по-крещящ. Не се уплаших особено при влизането си, тъй като бях виждала подобни стаи и преди. Обаче за някой малко по-чувствителен сигурно би било шокиращо да влезе в стая, която бе декорирана почти изцяло с осакатени скелети. Ренесансова Италия, където беше роден Тони, бе претърпяла поредица от чумни епидемии. Наблюдавайки как умират приятелите и семействата си, и чувайки как цели села са унищожени, живелите през тази епоха станали някак си мрачни. Гробници и параклиси, изцяло изградени от костите на болните, представлявали ерата в нейната крайност и домакинството на Тони не бе изключение. Натруфени полилеи, изработени, както изглеждаше — и познавайки Тони, най-вероятно както и беше — от човешки кости, висяха от тавана, разнообразени с гирлянди от черепи. Други мъртвешки глави бяха използвани за свещници, а напитките се сервираха в оформени като черепи бокали. Те не бяха истински, имаха малки „рубини“ за очи, но не бях толкова сигурна за другите. Салфетките изобразяваха Танца на смъртта, избродиран в черно на червен фон, с хилещи се скелети, които водеха редица от грешници към тяхната гибел. След като гостите се приспособяха към всичко това, мислех, че сервитьорите нямаше да бъдат голяма изненада.
Очаквах хора с тоги и кожени панталони, но съществата, които ме поздравиха при влизането бяха нещо по-реално. Как по дяволите убеждаваха хората, че келнерите просто носят натруфени костюми, никога нямаше да разбера. Рудиментарните рога, които се подаваха от косата на сатира, приличаща на гнездо от махагонови къдрици, можеха да се сметнат за фалшиви толкова, колкото и венеца от акантови листа, който носеше, но костюмът му — съставен само от пристегната кожена каишка с формата на буквата G — не скриваше очевидно истинските, покрити с козина бедра и лъскавите черни копита. Без съмнение бе ясно, че той одобрява дълбокото деколте на моето откраднато, черно горнище от спандекс. Тъй като сатирите обикновено харесваха всяка една жена — за тях това бе като дишането — не го приех като комплимент.
— Тук съм, за да се видя с Джими.
Големите кафяви очи на сатира, които блестяха от удоволствие, се помрачиха леко. Той взе ръката ми, опитвайки се да ме придърпа към себе си, но аз отстъпих назад. Разбира се, той ме последва. Той беше млад и красив, ако цялото това полукозе нещо не те накараше да избягаш с писъци. Сатирите бяха добре надарени според човешките стандарти, този беше много добър екземпляр дори и за един от тях. Тъй като сексуалните умения бяха определящ елемент в сатирското общество, той сигурно бе свикнал да получава много внимание. Не бе направил много за мен, но не исках да бъда груба. Сатирите, дори старите и плешиви такива, си мислеха, че са Божи дар за жените, и ако някой объркаше щастливите им фантазии, това би завършило зле. Не че те ставаха агресивни — по-скоро биха избягали, отколкото да се бият — но депресиран сатир е ужасна гледка. Те се напиваха, пееха тъжни песни и гръмко се оплакваха от лицемерието на жените. Веднъж като започнеха, нищо не можеше да ги спре, докато не им минеше, а аз исках информация.
Позволих му да ми казва колко съм красива за няколко минути. Това изглежда го направи щастлив и накрая той се съгласи да отиде да провери, дали Джими е свободен, след като се заклех, че шефът му и аз сме само приятели. Наистина се надявах поне веднъж Били да е сгрешил относно затрудненото положение на Джими. Не ми се нравеше да обикалям из по-ниските нива на версията на Тони за Ад.
По пътя се опитвах да измисля план, който щеше да ми позволи да събера необходимата информация, считайки, че Джими все още е жив, за да ми я даде. Тъй като го бях виждала няколко пъти на дневна светлина, бях сигурна, че не е вампир. Повечето магически създания не можеха да бъдат превърнати — да не споменавам, че един вампир ми каза, че те имали наистина отвратителен вкус — но не бях толкова сигурна за Джими. Знаех, че той не е чистокръвен сатир, тъй като имаше човешки крака, а рогата му се забелязваха, само ако косата му бе много къса. Имаше много възможности каква би могла да бъде другата му половина, но никога не го бях виждала да демонстрира някакви впечатляващи сили или да става пурпурен или нещо подобно, затова бях доста сигурна, че е наполовина човек. Това отговаряше на навика на Тони да държи около себе си няколко не-вампира, които да управляват бизнеса, когато неговите хора спят. Не бях напълно убедена, че човеко-сатирски хибрид не би могъл да бъде трансформиран, а някои от най-могъщите вампири можеха да издържат на дневна светлина в малки количества, ако имаха желание да изразходват доста енергия за тази привилегия. Но наистина се съмнявах, че господар от първо или второ ниво би положил усилия заради Тони. Освен това, никога не бях получавала онова старо вампирско чувство около Джими. Така че, освен ако Джими не пазеше и деветте пътя към Неделята, то Били Джо би трябвало да се справи с кратко обсебване.