Десетте хиляди долара, заедно с параноята, която развих при Тони, ми позволиха да оцелея на улицата, но въпреки това не исках да мисля за този период от живота ми. Както и да е, липсата на материални блага и опасността от време на време не бяха тези неща, които ме убедиха да се върна. Взех това решение, тъй като осъзнах, че никога няма да мога да получа желаното отмъщение ако бях извън организацията. Ако исках Тони да страда за това, което беше сторил, трябваше да се върна.
Лесно го класифицирах като най-трудното нещо, което някога съм правила, не само защото мразех толкова много Тони, но и защото не знаех дали неговата лакомия щеше да натежи над гнева му. Да, спечелих му много пари и бях полезно оръжие, което можеше да държи над главите на своите конкуренти. Те никога не знаеха какво мога да му кажа за тях и въпреки че това не ги накара да станат напълно честни, намали значително безсрамните измами. Но това не ме успокояваше особено. Тони невинаги бе предвидим: той бе умен и обикновено решенията му се ръководеха от финансови съображения, но имаше и моменти когато нрава му надделяваше.
Веднъж нападна друг господар вампир заради някакъв малък териториален спор, който можеше да се реши чрез преговарящи представители на двете страни, които да седнеха заедно за няколко часа. Вместо това тръгнахме на война, което винаги си беше опасна работа (ако Сенатът открие какво става си мъртъв, независимо дали си спечелил или загубил) и загубихме повече от тридесет вампира. Някои от тях бяха от първите, които Тони някога бе създал. Видях го да плаче над телата, след като почистващият екип ги донесе, но знаех, че това нямаше да има никакво значение следващия път. Нищо никога не е имало. Така че, като се вземат всички неща предвид, не знаех дали да очаквам отворени обятия или период в мазето. Случи се първото, но винаги съм имала чувството, че това се случи, колкото поради факта че Тони бе в добро настроение този ден, толкова и заради това, че му бях полезна.
Отне ми три много дълги години, за да събера достатъчно доказателства, чрез които да разруша организацията на Тони, използвайки човешката съдебна система. Не можех да отида при Сената, тъй като нищо, което Тони правеше не нарушаваше вампирските закони. Убиването на родителите ми беше нещо нормално, тъй като никой от двамата не беше под защитата на някой господар вампир, а убийството изглеждаше така, сякаш е било извършено от някой от човешките престъпници. Колкото до злоупотребата с моите способности, те сигурно щяха да аплодират неговия нюх за бизнес. Дори и да предположех, че ще успея да стигна до тях, те щяха да ме върнат на господаря ми за подходящото наказание. Но никой човек нямаше да ме изслуша, ако започнех да говоря за вампири, още по-малко за някои от нещата, които обикновено се случваха при Тони.
Накрая се наложи да го курдисам по същия начин, по който федералните бяха хванали Капоне. Уличихме го в изнудване и укриване на данъци, достатъчни да го пъхнат зад решетките за стотина години. Това не беше дълго време като за безсмъртен, но се надявах, че Сенатът ще го прободе с кол, затова че е привлякъл твърде много внимание към себе си много преди да Тони да започне да се тревожи дали килията му има прозорец или не. Но когато трябваше да се извърши ареста, не можахме никъде да намерим Тони. Федералните успяха да арестуват някои от човешките му слуги и да ги подведат под отговорност, но от дебелака нямаше и следа. Както складовете му във Фили, така и жилището му в провинцията бяха празни, а старата ми дойка бе нарязана на парчета в мазето. Тони ми бе оставил писмо, с което ми обясняваше, че инстинктите му са го предупредили, че нещо не е наред, така че се наложило Джими да измъчва Юджийн, за да разбере какво правех. Вампирите не можеха да понесат много да бъдат обиждани, а Джени ме обичаше; бе отнело дълго време да я пречупят, но, както Тони казваше, той бил търпелив. Пишеше ми, че е оставил тялото, така че да мога да се погрижа за него подходящо, тъй като той знаеше колко много означава тя за мен. Така че знаех какво трябва да очаквам през идните дни.
— Не знам какво ще направя — признах на Били. — Но родителите ми не са единствените хора, които той е убил и които са били важни за мен.
— Съжалявам.