— Как да те освободя?
— Тук. — Джими се плъзна до решетките. — Забравиха да ме претърсят. Ключът е в палтото ми. Побързай; всеки момент ще се върнат.
Протегнах се за якето му, но ръката ми спря на трийсетина сантиметра от решетките и просто отказа да се приближи. Почувствах се така, сякаш невидима стена от дебела, лепкава меласа се затваря около ръката ми и не иска да я освободи. Феята жужеше, докато се опитвах да се изтегля назад.
— Ще разваля заклинанието — каза тя, — но ще трябва да отвориш вратата вместо мен.
— Не мога да отворя дори тази — казах й, използвайки лявата си ръка в опит да освободя дясната. Това даде обратен резултат, вече и двете ми ръце не можеха да продължат напред или да ги издърпам назад. Бях заседнала наистина.
— Това е заклинание за катранен капан — каза Били, реейки се загрижено наоколо. — Имаме нужда от освобождаващо заклинание.
— Това е какво?
— Това е жаргонният израз за наистина силна разновидност на prehendo. Предполагам, че всичко, което се приближи на определено разстояние от клетката, бива хванато като муха от лепкава хартия и колкото повече се бориш, толкова по-здраво се затваря капана. Опитай се да не мърдаш.
— И ми го казваш сега.
Неговото предупреждение дойде секунда, след като се паникьосах и изритах с крака си, само за да бъде хванат и той в капана. Понякога наистина мразех магията.
— Били, какво да правя?
— Стой мирно! Ще потърся наоколо. Трябва да има нещо тук.
— Върни се! — извиках аз след него, когато той се изпари през комплекта доспехи.
— Изкарай ме оттук. — Джими изруга. — Трябва да е това — каза той, посочвайки нагоре.
Чак сега забелязах това, което приличаше на изпечена преди около седмица, ябълка, висяща на верига над вратата. Секунда по-късно осъзнах, че това е един от онези грозни ключодържатели със съсухрени глави, които се продаваха в магазина за подаръци във фоайето заедно с връзки със скелети и „Направих го в Данте“ — тениски. Тони нямаше срам, когато ставаше за въпрос за перчене.
— Това е единственото нещо, което не би трябвало да е тук.
Феята изхвърча до него, за да го огледа и почти се сблъска с Били Джо, който се бе върнал, за да погледне.
— Стой далече от пътя ми, огризке! — заповяда тя.
Били се опита да каже нещо — вероятно нещо откровено скверно, — но някой го прекъсна. Съсухрено, подобно на стафида око се отвори върху главата и погледна феята с раздразнение.
— Наречи ме така отново, Тинкърбел, и никога няма да отвориш тази врата.
Аз просто си стоях там, неспособна да повярвам, че наблюдавам как една фея води разговор със сбръчкана глава. Мислех си, че е време да се откажа от пътя на логиката и да се отдам на течението. Ако бях щастливка, някой щеше да е сипал алкохол в питието ми и сега халюцинирах. Никой не казваше нищо, затова аз си казах моето.
— Би ли бил така добър да отвориш вратата, моля? — попитах спокойно.
Окото — изглежда функционираше само едното — се завъртя към мен.
— Зависи. Какво можеш да направиш ти за мен?
Аз се втренчих в него. Това беше просто една съсухрена глава. Възможностите бяха доста ограничени.
— Какво искаш?
— Хей, ти ми изглеждаш позната. Идвала ли си някога във вуду бара? Той е в седмия кръг, нагоре по стълбите. Аз бях главната атракция, знаеш, много по-популярна, отколкото показваше онзи въшлив нещастник, ангажиран от този загубеняк. Хората ми казваха поръчките си и аз ги извиквах на сервитьора. Всичко беше повече от добре. Всеки си мислеше, че съм едно от онези сложни аудио-анимационни нещица. Понякога разказвах също и вицове. Като например как ще наричат Бъгси Сийгъл, ако стане вампир? Кучешки зъб.
Малкото нещо се захили безумно.
— Сам се забавлявам, нали разбираш?
— Това е гадно — заяви феята равно.
Аз кимнах в съгласие. Обширната защита бе невъзможна на място, на което нямаше електричество, но, честно, това ли бе най-доброто решение, което Тони бе успял да намери?
— О, тук имаме някой, който апострофира, а? Окей, а какво ще кажете за това? Един пич отишъл в бар в Ада и помолил за бира. Сервитьорът казал: Съжалявам, но тук сервираме само духове!
— Тя е права, това е гадно — каза Били Джо.