Тя седна на пода и се задъха.
— Добре, опитай сега!
Пристъпих напред, този път колебливо, но нищо не ме блокира. Клекнах бързо до най-близката жена и започнах да пробвам ключовете. Слава Богу, третият стана. Измъкнах парцала от устата й и тя започна да пищи. Опитах се да го върна обратно, преди да алармира цялото казино, но тя хвана ръката ми. Изля бърз поток от думи на френски, докато целуваше ръката ми и всичко друго, което можеше да достигне. Не разбрах много от това, което казваше — другият модерен език, който знаех, бе италиански, и нямаше много общи думи между двата езика — но светлите кафяви очи ме гледаха почти обожаващо.
Стомахът ми се стегна на възел. Познавах тази жена. Тя бе по-закръглена и далеч не толкова изпита, но иначе се бе променила много малко, откакто я бях видяла разпъната и обхваната от пламъци. Погледнах я повторно, но нямаше съмнение. Това лице се бе запечатало в паметта ми, а погледът към върховете на пръстите й разкри, че те са целите в белези. Колкото и невъзможно да изглеждаше, вещица от седемнайсти век седеше в казино в съвременния Вегас. Вероятно мъртва вещица, тъй като никой не би могъл да оцелее, ако премине през това, което й сториха. Всеки друг ден щях сериозно да сметна, че откачам; но не и днес, така че просто притиснах ключа в ръката й и се отдръпнах бързо назад извън обсега й.
— Трябва да тръгвам — казах аз кратко и отсечено. Планът ми беше прост: намери Джими, разпитай го, заведи го при ченгетата, след което бягай сякаш адът е по петите ти. Не можех да се справя с повече усложнения.
Не ми бе необходим Били, за да ми каже, че връщането по пътя, по който дойдохме, не е добра идея. Ако някой идваше за Джими, то той щеше да тръгне по този маршрут, а единственият ми пистолет нямаше да ми помогне срещу този вид от наемниците на Тони. Не че бях видяла чиновници, мускулести или някакви други, откакто слязохме на долните нива, факт, който започваше да ме притеснява. Беше ранна сутрин, така е, но места като тези никога не спят. Трябваше да има хора наоколо, особено ако Рингът беше тази вечер, но коридорите ехтяха празни. Продължих по коридора, докато стигнах до там, където се разклонява. Спрях, объркана, докато Били не премина през една стена и не ми махна.
— Насам.
Влязох през близката врата и се озовах в празна стая за почивка на работниците. Джими беше полускрит зад една машина за сода.
— Има дръжка на врата — каза той, когато ме видя, и посочи стената с лакътя си. — Точно там. Но не мога да направя нищо с тези. — Той вдигна осакатените си ръце и забърза напред.
Зад машината имаше нещо, което изглеждаше като разширение на същата сивобелезникава, тънка, изцапана суха стена, която изграждаше и останалата част от стаята. Но там беше назъбена по краищата, въпреки че нямаше да го забележа, ако не го очаквах. Периметърът на защита беше остарял. Плъзнах ръка по стената, докато не сграбчих нещо, което приличаше на дръжка и я натиснах. Вратата се отвори към тесен коридор, който, съдейки по праха по пода, не се използваше често. Това не бе изненада. Тони винаги разполагаше с множество изходи, половината от които скрити, в бизнеса си. Той ми каза веднъж, че това му е останало от младостта, когато армии редовно са нападали Рим. Той почти изгорял до смърт, когато няколко испански войници от армията на Чарлс V. Плячкосали вилата му през 1530 и от тогава бил параноичен. Поне веднъж бях благодарна за това.
Тръгнахме по скрития коридор, след което в края се изкачихме по една стълба. Или по-скоро аз се изкачих и изтеглих Джими. Неговите ръце бяха пречка, но той използваше лактите си, когато го бутнах отдолу и по някакъв начин успяхме. Излязохме през капак в пода в стая-камера. Човек, който носеше дяволски костюм с пайета, примигна замъглено при вида ни, но не зададе въпроси. Той работеше за Тони, така че сигурно бе свикнал на различни странности.
Джими се изправи на краката си и се затича към вратата, пухтейки като товарен влак, а аз не бях много по-добре. Определено имах нужда да прибавя физически тренировки към списъка си с неща, които трябва да направя, веднага след като спасях живота си и убиех Тони. От стаята се излизаше в друг от тези равни сиви коридори, но за щастие този беше къс. Няколко секунди по-късно ние стояхме до гора от сталагмити, издигайки се над реката. Харон прекарваше с лодка няколко изморени комарджии обратно към входа, който се намираше на няколко ярда.
— Хей, къде си мислиш, че отиваш?
Джими потегли, без да каже и дума, и не се спря при вика ми. Да го съборя на земята не беше вариант, но за щастие знаех нещо, което можеше да го направи.