Не бях щастлива, но и никой не беше. Приткин не даваше вид да се тревожи за закона за огнестрелните оръжия, а просто беше метнал върху колекцията си едно кожено яке. Той носеше пушка в едната и пистолет в другата ръка и беше насочил и двете към Джими. Луис-Цезар беше измъкнал рапирата си, което изглеждаше доста странно, имайки се предвид, че се бе облякъл в по-нормално изглеждащи дрехи за пътуването си извън МАГИЯ. Носеше плътно прилепнала тениска и чифт джинси, които бяха толкова избелели, че изглеждаха почти бели. Те прилепваха към тялото му толкова плътно, че можеха да бъдат и нарисувани, и аз реших, че преди бях направила грешка; съвременните дрехи разкриваха перфектно физиката му. Той оглеждаше превръщачите, сякаш опитвайки се да реши кой да насече първо. Те май си мислеха същото, защото вниманието на повечето от плъховете бе фокусирано върху него вместо върху мен.
— Томас, заведи мадмоазел Палмър в апартамента й и се увери, че е настанена удобно. Ние ще дойдем скоро.
Луис-Цезар звучеше толкова спокойно, сякаш всичко, което планираха с Приткин, бе да изпият няколко питиета и може би да поиграят малко Блек Джек.
Наистина се бях изморила от хора, които постоянно ми дават нареждания.
— Не! Няма начин да си тръгна, докато…
— Аз ще я заведа — каза Приткин в момента, в който и аз проговорих, и тръгна към мен в нещо, подобно на танцова стъпка, която му позволяваше да държи оръжията си насочени към групата плъхове и съпровождащите ги вампири. Бях готова да му кажа да върви по дяволите — никъде нямаше да ходя с него и неговия арсенал, — когато Томас ме вдигна и започна да ме избутва назад.
— Томас, пусни ме! Ти не разбираш, търся го от години…
Със същата сила можех и изобщо да не си давам труда да говоря, защото той не ми обърна внимание, а да се боря, беше загуба на време. Предадох се и вдигнах пистолета си, надявайки се, че малкото разстояние щеше да компенсира лошия ъгъл и щях да успея да прострелям поне няколко пъти Джими. Съмнявах се, че ще успея да нанеса някаква по-сериозна вреда, както поради липсата ми на умения, така и защото превръщачите бяха известни със своята издръжливост, но всичко, от което се нуждаех, бе да го забавя достатъчно, за да може Били да направи неговото нещо. Той можеше да открие това, което исках да зная и да ме осведоми по-късно. Но преди да успея да стрелям, Томас ме прегърна с едната си ръка, а с другата измъкна пистолета ми. Вече наистина започваше да ми писва да прави това, но въоръжена или не, нямаше да се откажа. Това може би беше последния ми шанс да се разплатя с убиеца на Джени и нямаше да го пропусна.
— Били Джо какво, по дяволите, чакаш? Направи го вече!
Реещия се облак се сгъсти и се спусна върху Джими като камък. Томас се опита да ме избута настрани, но аз се заборих. Той не искаше да ме нарани и това го забави за малко. Измина не повече от секунда; след това Били Джо изхвърча от Джими, сякаш беше изстрелян от оръдие и излетя директно към мен. Не му се противопоставих, защото си помислих, че може би няма достатъчно енергия за обсебването и се нуждае от ново изтегляне, за да го завърши. Но силата продължи да ме притиска, докато не си помислих, че ще ме удуши, сякаш той бе по-силен от обикновено и сякаш нямаше достатъчно място за двама ни под кожата ми.
Нямах достатъчно време да помисля, камо ли да реагирам, преди огромна експлозия да ме разтърси отвътре, сякаш се бе получил пробив в кабината на пътнически самолет. Усетих как нещо се разкъсва и си помислих, че това беше блузата ми или каквото беше останало от нея. Инстинктивно я сграбчих, тъй като трябваше да изхвърля унищожения си сутиен, но пръстите ми не напипаха познатите извивки под спандекса. Вместо това пръстите ми се плъзнаха по износени панталони. Погледнах надолу, за да видя върха на главата си. Премигнах, но гледката не се промени: все още притисках силно гърдите си. Чувствах се абсолютно дезориентирана, но нямах време да се справя с това, защото Джими реши да се хвърли към мен и целият ад се изсипа на главата ми.
Джими се понесе като хала срещу мен, буквално, захапвайки ръката ми с подобните си на ножове зъби. Изпищях и хвърлих тялото, което носех на земята. Имах време да видя чифт огромни сини очи, които ме гледаха изумено, преди Джими да започне да разтърсва главата си, опитвайки се да ми откъсне ръката. Реагирах, без да мисля, отдръпвайки се от разкъсващата болка и гледайки шокирано как тялото му се плъзна покрай мен и се удари в близката кола. Да го хвърля беше невероятно лесно, сякаш не тежеше повече от една кукла.