Огледах се наоколо и изглеждаше така, сякаш всеки се движеше на забавен кадър. Видях как Приткин направи дупка с размери на баскетболна топка в нещастната кола, пред която Джими стоеше, преди да го запратя във въздуха. Можех да видя експлозията, която изригна от дулото на пушката, и стъклата, които се пръснаха от предното стъкло на автомобила и започнаха да падат на земята толкова бавно, сякаш бяха листа, падащи от дърветата. Приткин се обърна извънредно бавно да посрещне прилива от космати тела, които се носеха срещу него в лек галоп вместо на пълна скорост.
Единственият човек, който се движеше нормално, беше Луис-Цезар, който прободе един плъх в сърцето и, докато гледах, издърпа острието, за да го забие в друг.
— Не ме ли чу? Махни я от тук!
Той ме гледаше и аз премигнах, докато се чудех за какво говори. Тогава той измъкна къс нож за хвърляне, който изпрати в гърлото на плъх, който по някакъв начин се беше промъкнал покрай тялото, което лежеше в краката ми. Ножът се заби във врата му и той изпищя, драскайки към него с ноктите си, които бяха толкова дълги, че раздираше с тях собствената си плът. Аз отвърнах поглед от този, който ме атакува и се облещих при вида на собственото ми тяло, лежащо на асфалта.
Най-накрая забелязах, че ръката, която Джими се бе опитал да откъсне, не беше моята. Усетих болката, видях кръвта, но плътта под съсирената кръв беше светла, с цвят на мед, тен, който не можех да придобия, освен ако някой не ме напръскаше със спрей. Ръката бе с дълги пръсти и мускулеста, а гърдите, които вървяха с тази нова ръка, бяха плоски като на мъж. Отне ми няколко секунди да осъзная, че тялото беше мъжко, облечено в мрежестата риза на Томас и неговото дочено яке. Заклатушках се към близкия Фолксваген и тялото се изправи на краката ми.
— Каси, къде си?
Сините ми очи проблеснаха от гняв и може би страх. Беше трудно да кажа; не можех да разчета собственото си изражение.
— Отговори ми, по дяволите!
Коленичих до това, което трябваше да бъде моето тяло и се вгледах в тези познати очи. За секунда лицето ми изглеждаше грешно, докато не осъзнах, че виждам себе си по начина, по който другите го възприемаха, а не като отражение в огледалото. Нямаше начин да го отрека: по някакъв начин се бях оказала в тялото на Томас. Което водеше до въпроса кой, по дяволите, беше в моето?
— Кой си ти? — Сграбчих ръката си, опитвайки се да не забелязвам, че Джак беше прав относно гардероба ми напоследък, а тялото ми нададе писък.
— Пусни ме, по дяволите!
Ако сините очи можеха да изпускат искри, то моите се справяха много добре.
— Кой си ти? Кой е там?
Преди да мога да отговоря, Джими се отърси от удара, който му бях нанесла, и се втурна отново към нас. Имах достатъчно време да извадя пистолета на Томас от колана и да го застрелям. Видях върху гърдите му да разцъфва пурпурно цвете, малко под сърцето, ако сърцето на плъховете бе на същото място като човешкото, но той продължи да се приближава. Прострелях го отново, този път в ръката. Това беше грешка, аз се целех в главата му, но можеше да се окаже положително, защото той беше в процес на вдигане на пистолет. Изпусна го и се хвана за гърдите, докато аз коленичих, чудейки се къде има още скрити оръжия в останалите части на костюма му. Той спря на няколко стъпки от мен, давайки ми достатъчно време да довърша започнатото, но не гледаше към мен.
— Отзови приятеля си горила или никога няма да намериш баща си. — Гласът безсъмнено беше на Джими, така че научих още едно нещо — превръщачите можеха да говорят в променената си форма или поне полусатирите можеха.
— Какво? — Отпуснах пръста си от спусъка и Джими ми хвърли злобен поглед.
— Не говоря на теб. — Той погледна надолу към който и да беше в тялото ми и се намръщи. — Можем да направим сделка, не бъди глупава — отзови го. Тони никога няма да ти каже каквото искаш. На него му харесва Рог да бъде там, където си е.
— Баща ми е мъртъв. — Не можех да разбера на какво си мислеше Джими, че играе, но то определено не действаше.
Той изглеждаше вбесен, въпреки че това можеше да се дължи на кръвта, която течеше измежду пръстите му и капеше по асфалта.
— По дяволите, не говоря на теб!
Една експлозия ме накара да вдигна погледа си и видях, че Приткин и Луис-Цезар са заети. Шест космати тела се търкаляха на паркинга, прострени върху колите и паднали на земята, но приблизително същият брой бяха все още в движение. Луис-Цезар методично заколи двама от тях, докато избягваше свистящите нокти, които се опитваха да го обезглавят. Приткин беше абсолютно разярен и ако можех да съдя по лицето му, се наслаждаваше на всяка една минута от боя. Той взриви друга кола, стреляйки през огромен плъхолак, който изненадано погледна надолу към липсващата си средна част, преди да се строполи. След това той спря друг превръщач, който скочи към него от покрива на един миниван, като му изкрещя нещо, което го накара да избухне в пламъци във въздуха. Пламтящи парчета заваляха върху щита на Приткин — можех да видя как заблестяваха в електрическо синьо, когато се удряха в него, но никое не успя да премине през щита.