Не можех да повярвам, че никой от бара не бе привлечен от шума. Изстрелите от пистолетите не бяха никак тихи, нито пък сумтенето, писъците и шума от схватките, които ги съпровождаха. Беше също така странно, че вампирите не атакуваха, но и не си бяха тръгнали. Петима от тях стояха наоколо, наблюдавайки екшъна, сякаш чакаха нещо.
— Томас, зад теб! — Луис-Цезар прескочи тялото на огромен плъх, който стоеше пред него, и се спусна към мен. Неговото изражение и проклятието, което дойде отзад и бе изречено с гласа ми, ми казаха, че съм избрала крайно неподходящо време, за да се разсейвам. Обърнах се и видях, че Джими беше сграбчил тялото ми за косата и беше притиснал към гърлото ми един от седемсантиметровите си нокти.
— Казах ти да я махнеш от тук!
Луис-Цезар гледаше Джими, но говореше на мен. Или по-скоро на Томас, само дето той не си беше „вкъщи“. Не се притеснявах особено за вампира, който стоеше отстрани; нокътят, който беше очертал тънка линия около гърлото ми, беше приковал цялото ми внимание.
Поток от изключително цветисти проклятия се изля от устата ми, някои от които звучаха доста познато. Е, поне вече знаех кой се намира в тялото ми.
— Млъкни, Били! Не прави нещата по-лоши.
Сините очи се разшириха и се фокусираха върху мен.
— Чакай малко, ти си там? Мили Боже, помислих си, че си мъртва, помислих си, че…
— Казах, млъкни!
Не бях в настроение за една от високопарните речи на Били и трябваше да помисля. Окей, едно по едно. Нямаше да ми е от особена полза да открия как да си върна тялото, ако междувременно гърлото ми бе прерязано, така че сега трябваше да се справя с Джими, а след това щях да откачам.
— Какво искаш, Джими?
— Тихо, Томас! Нанесе достатъчно вреди тази вечер. Аз ще се оправя с това.
Луис-Цезар изглеждаше така, сякаш не се интересуваше от това какво се случва, но бях сигурна, че нямаше да му отнеме много време, за да се включи в екшъна, ако бе необходимо.
— Млъкни — казах му, а изражението на скептичност, което премина през лицето му, щеше да бъде забавно при други обстоятелства. — Хайде, Джими, какво искаш, за да… я… пуснеш? Искаше сделка, спомняш ли си? Беше сюрреалистично да седя там в тялото на някой друг и да споря с гигантски плъх, но всичко, което можех да видя бе тялото ми с ужасеното изражение на Били. Не можех да разчитам на него да ни измъкне от това: той никога не го бе правил, преди да свърши удавен като изхвърлено котенце.
— Искам да се измъкна оттук жив, какво мислиш?
Джими гледаше към вампирите, но не от моята страна, а към тези, които се размотаваха около битката. Окей, може би все пак не бяха негови приятели.
— А това сладурче ще дойде с мен. Тони ще забрави за малкия ни проблем, ако му заведа Каси и точно това ще се случи.
— Няма начин. — Нямаше да стоя там и да позволя на Джими да ме отведе. Никоя то фантазиите ми за тялото на Томас не включваше постоянното му обитаване. — Опитай пак.
— Добре, добре. Какво ще кажеш за това да й прережа гърлото? Това повече ли ти харесва? Тони я предпочита жива, но се обзалагам, че дори мъртвото й тяло ще ме избави от неприятностите.
— Ако я нараниш, кълна се, че смъртта ти ще отнеме дни и че ще се молиш за нея преди тя дойде. — Луис-Цезар звучеше абсолютно убедително, но убиването на Джими, колкото и бавно да бе, нямаше да ме върне към живота.
— Мисля, че не схващаш, Джими. Единственото нещо, заради което още си жив, е Каси. Така че ако я убиеш, ние ще се справим с теб преди Тони.
— Така че какво? Да я пусна, след което вие така или иначе ще ме убиете? Не мисля така.
— Трябва да си припомниш, че има много начини за умиране — вмъкна Луис-Цезар и ми идеше да го сритам.