— Колко пъти трябва да ти казвам да млъкнеш, по дяволите!
Чух наченките на паника в гласа ми и се насилих да се успокоя. Ако сега изгубех контрол, нямаше начин Хубавото момче и Рамбо да преговарят, за да ни измъкнат. Особено откакто изглеждаше, че Приткин бе изчезнал, вероятно преследвайки някой плъхолак.
— Ще си поговорим, когато това свърши — каза тихо Луис-Цезар. — Не знам какво не е наред с теб…
— Точно. Не знаеш. Наистина, наистина не знаеш.
Усмихнах се на Джими, но изглежда това само го разстрои. Открих защо секунда по-късно, когато порязах устната си на кучешки зъб. Кучешките зъби на Томас се бяха показали изцяло, но аз не знаех как да ги прибера. Супер, щях да се пазаря за живота си, фъфлейки — това бе точно моят тип късмет.
— Добре, какво ще кажеш за това, Джими? Ти ни връщаш Каси, а ние ти даваме преднина. Да кажем два часа? Дори обещавам да разсея вампирите ей там за достатъчно дълго време, че да избягаш. Това са момчетата на Тони, нали? Те стоят там и чакат да те убием или да те довършат, ако успееш да ни се измъкнеш. Но ние можем да ги държим заангажирани и далече от теб, докато избягаш. Сега, това е честно, нали?
Джими облиза мустаците си с дълъг, блед език и малките му, плъхски уши помръднаха.
— Вие бихте казали всичко, за да си я върнете, и след това ще ме убиете или ще ги оставите те да го направят. Освен това, ако не я заведа на Тони, така или иначе съм мъртъв.
Подсмихнах се.
— Откога превръщачите приемат заповеди от вампири? Не мога да повярвам, че си се подмазвал през всичките тези години.
Джими изхленчи; май го ударих по болното място.
— Идва нов ред, вампире, и много неща ще се променят. Скоро може ти да изпълняваш нашите заповеди.
Отстъпих. Исках да засегна гордостта му, а не да го предизвикам да направи нещо глупаво.
— Може би, но няма да е добре, ако ти не го доживееш, нали? Ти не ме познаваш, така че не можеш да ми вярваш. Но ще повярваш ли на думата на Каси? Какво ще кажеш, ако тя гарантира доброто ни поведение?
Джими изглеждаше раздвоен, сякаш наистина искаше да ми повярва и аз знаех защо. Раната от куршум в ръката му не изглеждаше толкова зле, но нараняването в тялото му беше друго нещо. Дългата бяла ивица от козина отпред имаше разширяващо се червено петно, а дишането му бе затруднено и леко клокочещо. Десет към едно, че бях уцелила белия му дроб, и дори един превръщач щеше да има проблеми с излекуването му.
— Хайде, Джими. Това ще е най-добрата оферта, която ще получиш.
— Кажи на твоите хора да се отдръпнат назад, ако искаш да има сделка или тя умира.
Той се изплю на земята до краката ми, за да подчертае заплахата, и в слюнката му имаше кръв. Времето на Джими изтичаше и той го знаеше, както и аз. Мустаците му потрепваха и осъзнах изненадано, че дори мога да помириша страха му. Това беше толкова реално, че имах чувството, че мога да го вкуся, подобно на вино.
Вкусът му бе мускусен със сладък оттенък, въпреки че последното може би се дължеше на кръвта. Сега, когато бях открила усилените сетива на това тяло, те се оказаха доста разсейващи.
Внезапно осъзнах, че Луис-Цезар не беше ядосан; той беше бесен: къкрещ, пиперлив аромат се изливаше от него на вълни и имах чувството, че колкото той бе насочен към мен, или по-скоро към Томас, толкова и към Джими. Той се смеси с безбройните миризми, които внезапно ме връхлетяха отвсякъде: слабият, отдалечен полъх на течащите под земята канали, дизеловите пари и цигарените угарки от паркинга, вонята на кисело зеле в Думпстер… От друга страна моето тяло ухаеше добре, наистина добре и първоначално си помислих, че това е, защото ми е познато. След това шокирано осъзнах, че в действителност мирише подобно на любимо ястие, горещо и свежо и готово за ядене. Никога не съм си мислила, че кръвта ухае сладко като топъл ябълков пай или димящ сайдер в студен ден, но сега си го мислех. Почти можех да вкуся кръвта, течаща под тази гореща кожа и да усетя колко сладко би било да се стича в гърлото ми. Идеята, че мириша като храна за Томас, ме изуми толкова много, че не видях какво се случва пред мен, докато то не беше наполовина приключило.
Задушлив облак от син газ се издигна около нас, засенчвайки паркинга и карайки очите ми да запарят. Няколко изстрела прозвучаха и чух как Луис-Цезар извика на Приткин да остане долу. Помислих си, че той се страхува, да не би маниакът, който бе заобиколил, за да дойде да се включи в битката от нов ъгъл, да удари мен вместо Джими. Тъй като аз споделях това мнение, не се намесих. Бях решила да нагазя в синия облак и да се опитам да се открия, преди да са ми прерязали гърлото, но тогава тялото ми изпълзя от вредния облак, плачейки и борейки се за въздух. Не разбирах какво не е наред с него, нямах проблеми с дишането, докато не си спомних, че Томас нямаше нужда да диша и че през цялото време, докато бях в него, не бях дишала. Това ме накара да се задъхам като риба на сухо, докато собственото ми тяло изпълзя и ме хвана за глезените.