— Помощ!
— Добре ли съм?
Паднах на колене, почти съборвайки и двамата, и започнах да го опипвам.
— Кажи ми, че не си оставил да ми прережат гърлото!
Едва говорех, тъй като усещах сърцето си в гърлото, но освен тънката рана на изтормозеното ми гърло и смаяните ми, влажни очи, изглеждах цяла.
— Стой тук — казах объркано на Били Джо. — Отивам след Джими.
Главата ми кимна и една ръка ме перна леко. Придърпах блузата на Били Джо, преди нещо да е изскочило навън, и се втурнах в сбиването.
Приткин крещеше нещо, но въпреки че можех да го чуя, можех да чуя и всичко друго и да разбера всичко. Разговорите в стаята с камерите бяха толкова ясни, сякаш не бяха на разстояние половин паркинг. Музика, колелото на монетния автомат и спорът между келнер и един от шефовете в кухнята бяха ясни като звънтене. Ударите на сърцата на няколкото оцелели превръщача, някои от които чувах как се опитват да се измъкнат, пълзейки под колите, дишането на всеки около мен и звукът от малко парче хартия, което се носеше от вятъра по паркинга превърнаха тихата нощ в пиков час на Централна гара. Може би вампирите се учеха как да чуват селективно и да различават обикновените неща от това, което бе важно. Предполагах, че те или трябваше да направят това или да полудеят. Но аз не знаех как и въпреки че можех да видя мрачното лице на Приткин, не можех да разбера защо е ядосан.
Когато бях в сърцето на вихъра синя миазма, разбрах, че очите на Томас могат да виждат очертания, но не и ясни черти. И все пак не беше трудно да открия падналото тяло на гигантския плъх. По дяволите. Знаех, че са се издънили. Нямаше да роня сълзи за Джими, но исках да узная това, което беше обещал да ми каже за баща ми. Освен това ние направихме сделка и не ми харесваше, че моите така наречени съюзници бяха решили да се намесят, без да ми кажат и дума.
— По-добре да не е мъртъв — почнах аз, когато пламналото лице на Луис-Цезар се появи пред мен. Не продължих, защото ръката му се протегна и ме сграбчи за гърлото толкова силно, че ако бях човек, това би ми счупило врата. Той ми казваше нещо с остър тон, което не звучеше като обикновения му глас, но не можех да го разбера. Имах секунда да помисля, преди да ме залее познатата дезориентация и синьото се замъгли. Затворих очите си, като не исках да повярвам, че това е истина, че ще получа видение точно сега от цялото време на света, но нямаше начин да го отхвърля. Внезапно бях обратно в същия неприятен, студен, каменен коридор, чувайки гласове, изпълнени с невъобразимо отчаяние.
Паднах шокирано на коленете си и то не заради обстановката, въпреки че беше далеч от гостоприемството, а поради гласовете. Преди си бях помислила, че писъците идваха от хората в стаята за изтезания, които крещяха силно, но сега знаех, че това не е така. Мъжете, оковани за стената, започнаха да крещят, когато ме видяха, и звукът, въпреки че бе изпълнен с отчаяние, не звучеше по този начин. Това беше хор от стотици, или може би хиляди, и те не бяха живи, или поне вече не.
Осъзнах, че леденият студ в коридора не се дължеше толкова на времето, колкото на позитивната миазма от духове, които бяха наоколо. Никога не бях усещала толкова много духове на едно и също място по едно и също време подобно на спиритуална мъгла, просмукваща се от стените и сгъстяваща въздуха толкова, че човек се задушаваше. Отчаянието беше осезаемо, сякаш беше слой замръзнало масло върху лицето ми, което пълзеше надолу към гърлото ми, докато не си помислих, че ще се задуша от него. Този път бях сама и без надзирателя кавгаджия, който да ме разсейва, можех да се концентрирам върху гласовете. Постепенно те станаха малко по-отчетливи. Бързо ми се прииска това да не се бе случило.
Имаше определено усещане за интелигентност, от многото умове тук и никой от тях не беше щастлив. Първоначално си помислих, че може би са демонични; имаше толкова много — поради липса на по-силна дума — ярост, разливаща се наоколо. Но не ги усещах така, както няколкото демони, които бях срещала; те се усещаха като призраци. След няколко минути, през които се къпех в яростта им, най-накрая се досетих какво са. Обикновено призраците трябваше да се справят с някой от трите главни резултата: те бяха умрели преди времето им, бяха умрели несправедливо — обикновено, но невинаги, бяха убити — или бяха умрели, без да успеят да довършат нещо в живота си. Понякога имаше други спомагателни фактори, призраците, както и хората, можеха да бъдат повлияни от няколко фактора по едно и също време, но обикновено ставаше въпрос за една от горните причини. Това, което долавях, бе съвкупност от хиляди духове, които бяха претърпели и трите следствия и цяла галактика от спомагателни фактори. Ако все още бяха живи, те биха принудили всеки психиатър в Съединените щати да работи извънредно през целия следващ век, опитвайки се да им помогне. Но в света на призраците нямаше психиатри. Това, което имаха, беше отмъщението.