Духове, възникнали заради отмъщение, или получаваха някакво удовлетворение и възмездие, или се навъртаха наоколо, желаейки го силно, докато енергията им постепенно изчезнеше. Повечето призраци нямаха постоянни източници на енергия, както беше при мен и Били, така че те изчезваха след време, като ставаха все по-слаби и по-слаби, докато останеха само гласовете им и накрая се превръщаха в това, което ставаха призраците. Усещах, че някои от тази сбирщина вече бяха загубили енергията си, докато други бяха толкова силни, сякаш бяха умрели вчера, което можеше и да е така. Изводът беше смайващ: където и да бях, това място бе използвано за изтезания в продължение най-малко на десетилетия, а вероятно и на векове, изстисквайки достатъчно тъмна духовна енергия, която можеше да се усети дори и от нечувствителните. Съмнявах се, че има някой, без значение колко невъзприемчив бе към свръхестествения свят, който можеше да обходи тази зала на ужаса, без да го полазят тръпки.
Огледах се наоколо, но бяхме само аз и хорът от гласове. Не знаех какво да направя. Бях свикнала виденията ми да работят по предсказуем начин: те идваха; след това ме удряха като товарен влак; отиваха си; аз плачех; преживявах ги. Но напоследък способностите ми се разпростряха в нови и нежелани зони и бях възмутена, че вселената беше решила внезапно да промени правилата. Тъй като ако трябваше да се изгубя някъде, никога не бих избрала това място. Студен вятър бръсна лицето ми — ставаха нетърпеливи.
— Какво искате? — едва го промълвих, но бихте си помислили, че съм взела пръчка и с нея съм бръкнала в гнездо на стършели. Толкова много духове ме връхлетяха изведнъж, че видях само проблясъци на цветове, потрепване на картини и чух рев в ушите си, сякаш ураган преминаваше през залата. — Престанете! Спрете с това! Не мога да ви разбера!
Отстъпих, опирайки гърба си в стената, и чак когато преминах през нея, осъзнах, че нямам тяло или поне не материално. След миг замайване разпознах стаята за изтезания, която вече бях посещавала, но този път само жертвите бяха вътре. Станах и направих няколко несигурни крачки напред. Чувствах се много плътна. Краката ми не изчезваха в камъка, както очаквах, и можех да видя ръката си. За щастие тя беше моята, а не на Томас; поне духът ми знаеше кое тяло е мое. Усещах ръката си и тя също беше плътна. Можех да почувствам пулса си. Дишах. И все още никой от затворниците не ме беше забелязал.
Жената, която бях освободила в казиното, лежеше точно пред мен, прикована, както си я спомнях, освен че не беше изгоряла. Тя не изглеждаше добре, но можех да видя слабото повдигане и спадане на гърдите й и рядкото потрепване на клепачите й, така че знаех, че е жива. Чух шум зад себе си и погледнах през рамото си, при което видях няколко хиляди човека, които стояха тихо, наблюдавайки ме. Стаята вероятно не можеше да побере толкова много хора, но те бяха там. И за разлика от преживяването ми с бригадата на Порша, изглежда това нямаше да опустоши сетивата ми. Можех да ги видя, без очите ми да се кръстосват или да се опитват да изскочат от орбитите си; може би просто бях свикнала.
— Не знам какво да направя — казах аз, но никой не вметна нищо.
Обърнах се отново към жената и изненадано установих, че тя гледа право в мен. Опита се да каже нещо, но нищо не излезе от напуканите й устни, освен слабо грачене. Някой ми подаде черпак с вода. Той беше кален и в неопределим зелен цвят и аз го погледнах колебливо.
— Това нещо е противно.
— Знам, но тук няма нищо друго.
Това ще ви покаже колко добре бях, тъй като ми отне най-малко пет секунди, за да свържа гласа с човека.
Вдигнах бавно погледа си, след което отскочих назад, разливайки калната вода из стаята в широка дъга.