— По дяволите! Томас!
Бавно върнах сърцето си на мястото, на което трябваше да бъде.
— Какво правиш тук?
Той носеше кофа, пълна с още от отвратителната вода. Изглеждаше плътен, но това не значеше нищо. Така изглеждах и аз, но преминах през стената.
— Не знам.
Бях склонна да му повярвам, тъй като той изглеждаше толкова разтърсен, колкото и аз. Предполагах, че дори и за вампирите това можеше да се брои за странно. Водата в кофата потрепваше в ръката му, която не бе много стабилна, нито пък гласът му беше такъв, когато заговори.
— Спомням си, че ти превзе контрола над тялото ми и стана невъзможно да говоря или реагирам. След това внезапно ние се озовахме тук. — Той се огледа учудено наоколо. — Къде се намира това място?
— Не съм сигурна.
— Тук ли беше дошла преди? — Нещо подобно на нетърпение премина през лицето му. — Това ли е французойката? — Той видя изненадата ми. — Рафаел ми разказа за видението, което те бе разстроило. Това ли е жената, която си видяла?
— Предполагам. — Все още гледах към кофата, която носеше, защото ми се струваше, че той не би трябвало да разполага с нея. Ако по някакъв начин го бях пренесла във видението си, то и двамата трябваше да бъдем обвързани с едни и същи правила. В действителност не бяхме тук; това беше запис, картина на нещо, което се беше случило много отдавна. Ние не би трябвало да бъдем нещо повече, освен зрители на филма, който вървеше на екрана. Но той стоеше там, държейки кофа с вода, сякаш това нямаше особено значение. — Откъде взе това?
Той изглеждаше объркан.
— Беше в ъгъла.
Посочи със свободната си ръка към място, което очевидно се използваше и като отходно място поради струпаната там слама. Разбира се цялото място миришеше на смес между отворена клоака и месарски магазин, в който месото не бе много прясно, а неизползваните парчета се изхвърляха в ъгъла, за да изгният. Помислих си, абсолютно неуместно, че не би трябвало да усещам тази воня, при положение че дори не разполагах с тяло. Старите ми видения никога не са били свързани с аромати и усещания, а и аз ги предпочитах по стария начин.
— Не мога да й дам това.
Майната й на метафизиката; щях да мисля за това по-късно. Ако Томас можеше да носи кофа, следователно ние можехме да си взаимодействаме с това място или поне малко. И ако това беше истина, може би щяхме да успеем да променим хода на няколко неща, които се бяха объркали — или щяха да се объркат. Първата ми задача бе да махна жената от тук, но тя нямаше да издържи дълго, без да пие нещо и продължаваше да хвърля жадни погледи на мръсната кофа. Чудех се колко жаден трябва да си, че нещо такова да ти изглежда примамливо.
Томас я помириса и потопи единия си пръст в нея, за да я опита. Спомних си колко изострени бяха сетивата му, когато той издаде звук на отвращение и я изплю.
— Права си. Ужасна е. Това е просто друга форма на мъчение.
Той я хвърли и пагубната течност се пропи в сухата слама.
— Ще се опитам да намеря нещо друго!
— Не! Трябва да останеш тук.
— Защо? Не съм ли нещо като дух тук? Какво може да се случи?
Погледнах нервно към хилядите духове, които тихо ни наблюдаваха и се зачудих дали мога да му кажа. Нормално духовете не ме плашеха. Имаше редки случаи, като Били Джо, които можех да се хранят с енергия от хора в определена степен, но аз винаги бях успявала да ги отблъсна, когато поисках. Освен това повечето откриваха, че бе необходимо по-голямо количество енергия да нападнат човек, отколкото извличаха от процеса, така че обикновено не те безпокояха, освен ако не ги раздразниш. Но нещата се променяха. Тук нямах протекцията на тяло, както и всички защити, които вървяха заедно с него. Аз бях чужд дух на тяхна територия и ако те бяха решили да се ядосат на този факт, може би бях в голяма беда. Били ми беше казал, че за енергия духовете могат да се изядат един друг — очевидно това бе доста по-лесно, отколкото да се използват човешки донори. Той бе нападан повече от веднъж и в един от случаите положението бе толкова зле, че бързо трябваше да му даря енергия, в противен случай той можеше да изчезне толкова далече, че да не можеше да се върне. Сега бях тук, изправена пред няколко хиляди гладни призрака, които имаха всички причини да са вбесени, тъй като бях нахлула на тяхна територия. Те можеха да не предприемат нищо, но можеше и да не им хареса да се мотаем в замъка им. Нямах намерение да разбирам кое беше правилното предположение.