— Не искаш да знаеш — казах му кратко.
Той не се опита да спори, но веждите му се намръщиха, докато инспектираше жената. Беше истински загрижен за нея, което малко стопли отношението ми към него. Това също така ме накара да се чудя дали и той не бе в подобна опасност. Сега Били Джо беше в нашето настояще, грижейки се за тялото ми, но Томас нямаше дух в реалното време — и това беше просто друг начин да се каже, че той беше мъртъв. Разбира се, той умираше всеки ден, когато идваше слънцето, но това беше нещо различно. Надявах се, че когато се върнем, нямаше да открием, че е труп за постоянно.
— Хайде да я освободим — казах аз, за да разсея и двама ни. Започнахме да се опитваме да освободим жената от рамката, за която бе прикована, но това беше по-трудно, отколкото звучеше. Въпреки че се опитвах да не я нараня, й нанесох няколко наранявания. Въжетата се бях впили в плътта й, а кръвта бе засъхнала около тях като лепило; когато ги дръпнах от китките и глезените й, с тях се отделиха и парчета кървава кожа.
Огледах стаята за друг източник на вода, но там нямаше нищо друго, освен мъжете, приковани за стената. Единият от тях висеше от каменен ръб на около девет стъпки от земята. Ръцете му бяха завързани зад него, изкривени под ужасен ъгъл, а върху краката му бяха закачени тежести. Той не мърдаше, но се люлееше там като парцалена кукла. Друг лежеше върху сламата отдолу, като тихо стенеше. С малко закъснение установих, че в действителност той изглеждаше като сварен. Кожата му бе нашарена ужасно от червени петна и се белеше на ленти. Другите съсухрени мъже носеха белези, които показваха, че мъчителите вече се бяха занимали с тях. Гърбовете им бяха покрити с рани от бичуване, крака и ръце липсваха тук-там и бяха откъснати парчета плът. Обърнах се, преди да повърна.
Нещо ме побутна по лакътя и погледнах надолу, при което видях как една бутилка се носеше във въздуха до мен. Хванах я внимателно, като наблюдавах тълпата наоколо подозрително. Но никой от тях не направи някакво заплашително движение, а бутилката миришеше на уиски. Предпочитах вода, но алкохолът можеше да притъпи болката й.
— Ето, изпий това.
Коленичих до главата на жената и поднесох бутилката към устните й. Тя преглътна малко от съдържанието, след което благодарно се отпусна.
Оставих Томас да се погрижи за нея и отидох да се опитам да освободя мъжете, но скоро стана ясно, че това няма да се случи. Жената беше завързана с въжета, предполагам, защото веригите не можеха да се разпъват добре; но мъжете бяха със стоманени белезници. Погледнах Томас. Не исках да му говоря, още по-малко пък да го моля за помощ, но нямаше начин да ги освободя сама.
— Можеш ли да ги счупиш — попитах го аз най-накрая.
— Мога да опитам.
Той се приближи и двамата дадохме най-доброто от себе си, но нищо не се случи. Всичко, което можехме да направим, бе да повдигнем тежките вериги, но това беше далеч от това да ги счупим. Явно бяхме изгубили голяма част от силата си при промяната. Освобождаването на жената ме караше да се чувствам така, сякаш бях прекарала 3 часа на пътеката и то на най-високата скорост.
Накрая реших, че нещата не изглеждат добре. Не знаех къде съм, как да се върна или пък кога мъчителите щяха да решат да появят. Един плъх в ъгъла размърда малките си мустачки и аз ритнах черпака към него. О, да, и дори да успеех да се върна там, където принадлежах, щях да се окажа в разгара на битка, за която не бях особено сигурна, че сме спечелили. Дори и за мен това се водеше доста лош ден.
— Това е безполезно, Каси — каза Томас след няколко минути. — Аз съм слаб колкото човек тук и силата ми бързо се изчерпва. Трябва да помогнем на жената, докато все още можем. Нищо не може да се направи за останалите.
Съгласих се неохотно. Изглежда, че това беше моята нощ за спасяване на другите. Погледнах към призрачната армия, която ме наблюдаваше търпеливо.
— Хм, знае ли някой как да се махнем оттук?
Призраците ме погледнаха, а след това се спогледаха помежду си. Имаше известно разместване, докато един не бе избутан пред тълпата. Той беше духът на млад мъж, може би на осемнайсет години, облечен с дрехи, които изглеждаха като по-бедна версия на тези на Луис-Цезар. Дрехите му бяха вълнени и държеше кафява шапка в ръката си с едно жизнерадостно жълто перо, стърчащо от широката периферия. Предположих, че когато е бил жив, е бил денди, тъй като вратовръзката му беше абсолютно безвкусна, перуката му беше дълга и силно накъдрена, а волските му кожени обувки имаха големи смешни, жълти панделки на върховете си. Доста колоритно за призрак; разчитайки на опита си, предположих, че е мъртъв от около година или по-малко.