Той падна на колене и внезапно цялата група коленичи. Това беше абсолютно нечестно.
— Хм, как е името ти?
— Пиер, мадмоазел.
— Добре, Пиер. Аз не съм вещица; аз съм ясновидка. Вероятно познавате магията по-добре, отколкото аз. Не мога да разваля заклинанието заради вас, което и да е заклинание. Всичко, което знам, е, че тази жена ще умре много скоро, ако не я махнем оттук.
Той не изглеждаше удовлетворен, но за младия мъж до него това беше достатъчно. Той се спусна напред и започна да ме дърпа за ръката и да бърбори толкова бързо, че дори и да знаех френски, вероятно нямаше да успея да го разбера.
Пиер ме гледаше неодобрително, но въпреки това се съгласи да превежда след малко подтикване от страна на по-младия мъж.
— Има подземен тунел, мадмоазел, от основата на една от кулите до река Од. Той трябва да е бил път за бягство в трудни времена. Етиен може да ви го покаже.
— Можеш ли да я носиш? — казах аз и го погледнах със съмнение.
Той кимна и се наведе, за да я вдигне. Очите му се разшириха леко и той се спъна, преди да се изправи.
— Какво има?
— Тя тежи повече, отколкото очаквах. — Той се намръщи. — Трябва да побързаме, Каси, или силата ми ще изчезне напълно.
Аз се съгласих и дръпнах дръжката на вратата. Тя най-накрая се отвори след няколко напразни опита — ръката ми минаваше през нея. Можех достатъчно да се материализирам, за да влияя на нещата, но Томас беше прав — ставаше все по-трудно. Бях се задъхала, когато излязохме в коридора, но там нямаше никой, който да ни чуе. Предполагам, че всички мъчители бяха на кафе пауза. За разлика от Данте знаех, че хората са наоколо, и че ще се появят всеки момент.
Младият призрак ту се появяваше, ту изчезваше, когато започнахме едно различно слизане надолу от това, което бях направила последния път. Това стълбище не беше по-осветено, но жълтото перо на шапката му светеше с добрата стара призрачна луминесценция и ние я следвахме така, сякаш то беше свещ. Не си ударих пръста този път, въпреки че скоро ми се прииска да не се бях отказвала от тренировките си по джогинг. Започвах да усещам слизането надолу по стълбите като маратонско бягане. Започвах да разбирам забягването на Били Джо по проститутки всеки път, когато го накарах да ми донесе нещо.
Междувременно стигнахме до края на стълбището и аз изругах. Тръгнах да се облягам на стената, но спрях, защото почти преминах през нея.
— Колко още?
Младият мъж не отговори, само отчаяно ми посочи напред. Аз се огледах, но хорът от гласове не се чуваше. Не бях разстроена от това. Те бяха много по-заинтересувани от това да наранят някого, отколкото да спасят нечий живот, нещо, което определено не печелеше симпатията ми.
Пристъпихме в толкова тъмен проход, че единствената светлина идваше от подскачащото перо на шапката на нашия водач. Колкото повече навлизахме навътре, толкова по-влажно ставаше, така че в един момент цапахме в локви, които не можехме да видим, което, надявах се, означаваше, че се приближаваме до реката. Проклетият тунел изглеждаше безкраен и паяжини на десетки години се заплитаха в косата на жената, но нямах достатъчно енергия, за да ги изчеткам. Най-накрая излязохме от другата страна, но само тънкият лунен сърп и простиращият се Млечен път, надвиснали над нас, осветяваха сцената. Нощ без модерно електричество е ужасна нощ, но за мен бе направо светло след тунела.
Силата на Томас се предаде малко след това и аз трябваше да му помогна. Поставихме жената между нас и я задърпахме по павираната пътека. Не исках да рискуваме да я нараним, но да стоим на едно място също не бе добра идея. Знаех какво планира онзи луд надзирател. Дори и да умреше по време на бягството, това щеше да е сто пъти по-добре, отколкото да изгори жива.
Градът, който обкръжаваше замъка, беше доста зловещ в нощта, с редиците си от къщи, които бяха така наклонени от двете страни на пътя, че съседите от противоположните страни на улицата можеха да се здрависват. Трепвахме при всеки крясък на сова или лай на куче, но продължавахме да вървим. Опитвах се да не гледам назад към тромавите очертания на замъка, с коничните си покриви, които изглеждаха като зловещи черни сенки в тъмното небе. Надявах се, че каквато и цел да бе избрал Перото, то тя беше близко. Това ни отне цял живот, цяла вечност, докато стигнахме до момента, в който единственото, върху което можех да се концентрирам, бе да поставям единия си крак пред другия и да се опитвам да не падна. Най-накрая, когато вече или щях да извикам да спрем, или щях да припадна, видях слаба светлина в далечината, толкова неясна, че първоначално си помислих, че си въобразявам. Но тя бавно започна да става все по-ярка и се превърна в свещ, стояща на прозореца на малка къща. Перото не се материализира, може би, защото и той бе толкова изтощен, колкото и аз, но събрах останалата си енергия и почуках на вратата, вместо да започна да блъскам по нея с юмрук. Най-накрая тя се отвори и отвътре се разля светлина, която бе непоносимо ярка след тъмнината. Стиснах очите си и когато ги отворих, видях притесненото лице на Луис-Цезар.