8
Лежах на земята. Отне ми около секунда, за да разбера, че се бях върнала не само в правилното време, но и в своето тяло. Бих се разплакала от облекчение, ако имах сили за това.
Били Джо се носеше над мен и беше бесен.
— Защо не ми каза, че можеш да правиш това? Бях хванат в капан тук! Можех да умра!
Не се опитах да седна, тъй като усещах асфалта под себе си като груба обвивка.
— Не драматизирай! Ти си вече мъртъв.
— Това беше абсолютно незаслужено.
— О, моля те, дай ми почивка.
Били Джо щеше да каже още нещо, но се наложи да се отмести, защото Луис-Цезар се наведе над мен и той не искаше да бъде пленен от друго тяло.
— Мадмоазел Палмър, добре ли сте? Можете ли да ме чуете?
— Не ме докосвай.
Реших, че въпреки всичко искам да седна и то главно защото полата ми се беше вдигнала толкова, че разкриваше розовите ми дантелени бикини, но също така по никакъв начин не го исках близо до мен. Всеки път, когато ме докоснеше, завършвах захвърлена някъде във времето. Сетивата ми се бяха опитали да ме предупредят по-рано, но тогава беше невъзможно да направя разлика между страха от неговата близост и огромния ужас, който изпитвах от това да бъда пленена от Сената. Във всеки случай вече не се нуждаех от преживявания от типа „извън тялото“ за много дълго време.
— Къде е Томас?
Все още не се чувствах добре с него, но мисълта, че можех случайно да съм го убила, не беше приятна.
— Тук е.
Луис-Цезар отстъпи крачка встрани и можех да видя Томас да стои зад него. Той наблюдаваше французина със странно изражение, нещо подобно на смайване се беше изписало на лицето му, сякаш не го разпознаваше.
— Добре ли си? — попитах го загрижено.
Надявах се, че той си е в тялото, защото нямах никаква идея как да намеря скитащ се дух. След един дълъг момент той кимна, но не проговори. Реших, че това не е добре.
— Колко пръста съм вдигнала?
— О, Боже мой!
Били Джо се промъкна между нас, като внимаваше да не докосне никой и се втренчи в мен.
— Добре е. Съвзе се преди няколко минути, когато ти реши да се присъединиш към нас. — Той се намръщи. — Каква беше тази прищявка да отидеш на ваканция, докато тук имаше криза?
Игнорирах го.
— Подай ми ръка.
Томас си помисли, че говоря на него и се наведе, принуждавайки Били Джо да се дръпне от пътя му. Аз седнах и се огледах. Имаше единайсет мъртви плъхолаци, включително Джими. Стъклените му плъхски очи ме гледаха укорително през разсейващия се вече дим и аз изпсувах.
— По дяволите! Исках да говоря с него!
Нахвърлих се на Приткин, който стоеше с вдигнати театрално ръце, сякаш държеше нещо, но там нямаше нищо друго, освен въздух.
— Ти го уби, преди да мога да го разпитам за баща ми!
Приткин не ми обърна внимание. Очите му бяха фокусирани някъде извън нашия кръг и той не изглеждаше добре. Лицето му бе червено, очите му бяха стъклени, а жилите отстрани на врата му бяха изпъкнали. Когато заговори, гласът му излезе като сподавен шепот.
— Няма да издържа още дълго.
Това нямаше смисъл, докато не забелязах леката синя омара около нас и не осъзнах, че се намираме в центъра на магически щит. Той бе създал защитен мехур около нас, разтегляйки собствената си лична защита, но мехурът изглеждаше тънък и неустойчив, за разлика от старите му щитове. Вероятно го бе разтегнал прекалено много; личните щитове са предназначени само за един човек. И беше прав — това нямаше да издържи още дълго.