— Ще те унищожа, преди да успееш да си кажеш заклинанието — обеща той, но видях, че гледаше мускала с малко количество респект.
— Нямам нужда от заклинание в този случай. Убий ме и ти също ще умреш, както и тя.
Думите се появиха в главата ми, но не бяха мои. Казах ги така или иначе. Изглежда, че имаха ефект, защото Луис-Цезар се подвоуми.
Магът трябва да е очаквал тази реакция, защото му се отдаде възможност да поднови вътрешната борба. Внезапно бях в студена вода до шията.
— Били, той печели, какво да направя?
— Мисля… позволи му? — Били Джо не звучеше много сигурен, но той бе правил това много повече, отколкото аз.
— Какво?
Ако той ми бе отговорил, аз не го чух, защото водата покри главата ми. Но вместо да започна да се давя, както очаквах, внезапно полетях отново. Приземих се тежко и дезориентацията, която почувствах, когато Томас и аз се бяхме завърнали, беше нищо в сравнение с тази, която ме удари след секунда. Беше така, сякаш имаше две като мен, всяка отиваща в различна посока, като същевременно ме разкъсваха. Изкрещях и някой стегна прегръдката около кръста ми. Кръвта ми препускаше във вените, сякаш искаше да изригне от върха на главата ми, а болката беше ужасна. Чувствах се така, сякаш всяка мигрена, която бях преживяла, се бе натрупала върху останалите. Исках да припадна, но нямах такъв късмет. Останах в съзнание, докато светът се тресеше лудо около мен, сякаш виенско колело беше откачило, докато не бях запратена на асфалта.
— Каси, Каси!
Били Джо се появи пред мен, очите му бяха толкова широки, че можех да видя ивици бяло около зеницата. Отне ми секунда да разбера, че това бяха неговите очи и че той беше в обикновения си костюм на комарджия, каубой и сваляч вместо в моята кожа. Намачканата му риза беше светло червена, а лешниковите му очи бяха ясни и остри, сякаш не бе мъртъв от век и половина. В този момент наистина повярвах, че мога да се протегна и да го докосна и че той ще бъде плътен. Тогава ми хрумна, че това беше моята енергия, която караше очите му да блестят така и зачервяваше бузите му. Копеле. Бих му казала какво мисля за това, че ме е пресушил почти напълно, когато съм била в беда, но бях прекалено слаба. Чувствах се така, сякаш някой бе хванал стомаха ми и го бе обърнал на обратно. Исках да се хвърля отново, но нямах никаква енергия.
Луис-Цезар ме вдигна, сякаш тежах не повече от парцалена кукла и се огледа объркан. Как можеше да ме вдигне само с една ръка? Не се ли нуждаеше от другата, за да държи рапирата, опряна в мага? Само че там нямаше нито маг, нито тяло. Бяхме само аз, господар вампир и един наистина пиян призрак. Нищо, за което да се притеснявам.
Присъединихме се към Приткин и Томас, като той ме носеше, защото не бях в състояние да ходя. Имах проблем да открия кой път беше нагоре, тъй като той се променяше редовно. Забелязах, че Томас беше зает да се занимава с доста голяма група хора, включително и няколко полицейски служители, които бяха дошли за да проверят какво е това оживление тук. Не знаех, че той може да измами няколко човека наведнъж. Ставайки дума за това, не знаех, че изобщо някой може да го прави. Още едно доказателство, че си нямах работа с обикновени вампири. Не, този тип бе разпръснат навсякъде наоколо, заедно с мъртвите превръщачи. Сърцата и главите бяха на няколко стъпки от телата, но поне всички бяха там.
Приткин прибираше арсенала си, който се носеше пред него в покорна редица, всяко оръжие чакаше реда си. Той ме погледна с присвити очи, докато бършеше и прибираше кървавите си ножове.
— Ти обсеби член на Черния кръг — каза той така, сякаш това бе новина. — И разполагаше с могъщи вещици на твоите услуги. Кои бяха те?
Погледнах към мястото, където жените бяха стояли, но само вторият тъмен маг беше там, лежейки под странен ъгъл, изпитото му бяло лице бе обърнато към първите лъчи на слънцето. Очите му бяха отворени, но се съмнявах, че виждаха нещо. Осъзнах, че те трябва да са го убили, но за в момента това нямаше значение за мен.
— Не знам.
Гласът ми беше дрезгав, но при злоупотребата с гласните ми връзки напоследък, това не бе изненадващо. Но беше.
— Ти не си човек.
Не беше въпрос и Приткин изглеждаше така, сякаш очакваше да ми изникне втора глава всеки момент.