— Съжалявам, че ще те разочаровам, но не съм демон — казах му. Изглежда, че щях да го повторя доста пъти по-късно. Вероятно това не бе добър знак.
— Тогава какво си?
Били Джо се понесе и ми даде пиянско и весело ухилване.
— Отивам да проверя някои неща. Ще се видим по-късно.
Въздъхнах. Слънцето беше почти изгряло и едва ли беше най-подходящото време да се забъркаш в проблеми във Вегас. Тогава защо ли бях абсолютно сигурна, че Били Джо ще го направи?
— Аз съм твоят приятелски настроена съседка — ясновидка — казах на Приткин уморено. — Покрий ми ръцете със сребро, господине, и аз ще ти кажа бъдещето. Само че… — Бях прекъсната от голяма прозявка. — На теб вероятно няма да ти хареса.
Сгуших се по-близо до стената от топъл памук зад мен и заспах.
9
Събудих се заради малките лъчи слънчева светлина, които галеха очите ми. Те проникваха от широк прозорец над царското легло, в което някой ме бе сложил. Прозях се и се намръщих. Устата ми беше мека и имах ужасен вкус, а очите ми бяха слепени, че трябваше да ги отлепя, за да виждам. Когато го направих, премигнах объркано. Стаята не изглеждаше така, сякаш е била обзаведена от вампири, освен ако не беше спалнята на Луис-Цезар. Тя беше цялата в жълто от измазаните стени до възглавниците и завивките. Само няколко избелели пастела върху тъкания килим и няколко снимки на индианци се бореха с жълтата тенденция, но изглежда губеха битката.
Седнах и бързо реших, че това не бе добра идея. Стомахът ми се опита да изхвърли съдържанието си, но в него нямаше нищо. Чувствах се толкова слаба, сякаш съм била болна от грип цяла седмица и отчаяно ми се прииска да измия зъбите си. След като стаята спря да се върти, аз станах, олюлявайки се, и тръгнах да разуча обстановката. След като си показах главата през вратата на спалнята, научих две неща: бях обратно в стаите ми в МАГИЯ и имах посетители. Късото антре извън стаята ми завършваше с всекидневната, в която бях доведена, преди да тръгна на странното си пътешествие до Данте. Няколко много познати глави се обърнаха към мен и аз им се намръщих, съзирайки входа на покритото със сини плочки убежище на няколко ярда от мен. Някой, и аз наистина се надявах това да е Рейф, беше свалил смачканите ми дрехи и ме беше облякъл в хавлиена роба. Всичко бе окей, с изключение на това, че тя беше три номера по-голяма и щеше да ме спъне в най-неподходящия момент. Но успях да стигна до банята, без да падна, и затворих вратата в лицето на Томас.
Ей така на шега реших да проверя прозореца. Този път не ме поздрави малко ядосано личице. Вместо Марли заклинанията бяха подсилени до такава степен, че дори не трябваше да се концентрирам, за да видя блестящата сребърна паяжина, която блокираше единствения ми път навън. Това беше малко прекалено, при положение че отвън имаше въоръжени хора. Бихте си помислили, че в тези помещения се намира нещо наистина ужасно вместо уморена до смърт ясновидка, която ся чувстваше така, сякаш има ужасен махмурлук. Дръпнах завесите и свих рамене. Наистина не очаквах, че ще успея да избягам втори път.
Никой не ме прекъсна, въпреки че си взех дълга вана. Не помогна много. Списъкът ми с рани се бе увеличил и аз бях изтощена въпреки банята и, както предполагах, шестчасов сън. Също така бях получила подарък. Някой беше сложил около китката ми гривната на тъмния маг. Някой я беше поправил, защото перфектният кръг от тънки ками се усещаше под пръстите ми като мъниста на броеница. Супер; точно от това се нуждаех: друго натруфено бижу. Опитах се да го сваля, но то не се изхлузваше от ръката ми, а не бях в настроение да го прегризя със зъби. Последният път използвах зъбите на магьосника; този път трябваше да са моите.
Излязох вдървено от банята, чувствайки се, сякаш съм на сто години и се взрях в огледалото. Никога не съм била особено суетна, но беше истински шок да се видя толкова изпита. Косата ми беше сплъстена на малки бучки и се беше измъкнала от златната фиба. Пооправих я, доколкото можах с ръце, но не можех да направя нищо за мъртвешки бялото си лице или за тъмните кръгове, които обкръжаваха очите ми и сякаш принадлежаха на професионален футболист. Предполагам, че дузината опити да бъда убита си казваха своето.
Обърнах гръб на огледалото и потърсих за някаква следа от дрехите ми. Намерих само ботушите, които бяха изчистени и излъскани, и сложени зад вратата. Не мислех, че ще си отиват с халата и затова ги оставих там, където си бяха. Бих дала много, за да имам поне чисто бельо, но не намерих нищо. Най-накрая се намъкнах отново в робата и реших, че е по-добре да бъда гола отдолу, отколкото да облека отново дрипавите, кървави останки на това, което някога беше красив комплект бельо. Бях благодарна за големината на робата, тъй като поне всичко беше покрито. Тя ме правеше да изглеждам на дванадесет, но може би Сенатът нямаше да откаже да ми даде нещо друго, ако помолех. По-рано те бяха в добро настроение. Разбира се, това беше преди да избягам и да рискувам животите на трима, ако броите и мен на четирима души. Поех си дълбоко въздух и отидох да се изправя пред проблемите.