— Идвам с теб — каза той спокойно, сякаш това бе най-логичното нещо на света.
Не исках да го наранявам, но не можех да стоя там и да споря, докато имаше наемници по петите ми.
— Не можеш! Съжалявам, но двама човека се проследяват по-лесно и освен това ако ме хванат…
Спрях, защото не можех да измисля как да му кажа колко лошо щеше да стане и да не звуча като бълнуващ лунатик. Разбира се, той сигурно бе виждал доста странни неща на улицата, които да го направят по-непредубеден от полицаите, които се отнасяха към всеки, който започнеше да говори за вампири като към наркоман или шизофреник. Но дори и да намерех начин да му кажа, просто нямаше време.
— Съжалявам, трябва да тръгвам.
Това не беше начинът, по който исках да кажа довиждане. Имаше много неща, които не бях казвала на Томас, защото се страхувах, че ще прозвучи сякаш го разигравах. А сега, когато можех да кажа, каквото си поискам, трябваше да тръгвам. Започнах да се отдръпвам, но той задържа ръката ми и хватката му бе изненадващо силна. Преди да успея да започна да настоявам, че трябва да ме пусне, се появи много познато, тотално неприятно усещане. Задушният нощен въздух бе внезапно заместен от нещо по-студено, по-тъмно и много по-неприятелско. Не знам какво изпитват нечувствителните хора около вампирите, но аз винаги съм била способна да кажа, когато те са наблизо. Чувството е като това, което обясняват призраците, когато някой стъпва върху надгробната им плоча — вид изтръпване надолу по гръбнака, комбинирана с чувството, че нещо лошо ще се случи. Никога не съм се чувствала така около духове, както понякога се чувстваха нормалните хора, но с вампирите всеки път ставаше така. Огледах се и видях тъмен силует в блясъка на уличните лампи, преди да се стопи в нощта и да изчезне.
— По дяволите! — Извадих си пистолета и блъснах Томас в склада. Не че това щеше да помогне много; ако Тони бе изпратил вампири след мен, имахме нужда от по-голяма защита от една обикновена врата. Бях виждала как Тони измъква голяма дъбова греда от пантите й с едно-единствено движение на своите деликатни, покрити с пръстени ръце, защото не успяваше да намери ключовете си.
— Какво правиш?
— Има хора, които не искам да виждам.
Погледнах Томас и видях обляното му в кръв лице и ясният му поглед изпълнен със смърт. Не беше видение, просто ми се появяваше най-лошият сценарий, но това беше достатъчно, за да определя приоритетите си. Вампирите нямаше да влязат и да изколят половината клуб, за да ме намерят. Тони бе прекалено уплашен от Сената, за да няма нищо против масово убийство, но нямаше да се замисли върху това да премахне няколко улични хлапета, които му се изпречеха на пътя. Той мислеше по същия начин и когато ме остави сираче на 4-годишна възраст, за да си осигури пълен контрол върху способностите ми. Моите родители бяха пречка за неговата амбиция, така че бяха премахнати. Просто. А Сенатът не би се разтревожил за нещо, което би могло да мине като обикновена гангстерска активност. Първо трябваше да махна Томас от огневата линия.
— Трябва да се махна оттук или ще изложа на опасност всички. Но сега могат да тръгнат след теб, след като ни видяха заедно. Ще си помислят, че знаеш къде съм отишла.
Помъкнах го обратно към склада, докато се опитвах да мисля. Беше глупаво да дойда тук и бях допуснала да ме видят с Томас. Въпреки че, казано по друг начин, половината от хората в клуба си мислеха, че ми е любовник. Ако убийците на Тони започнеха да разпитват за него и някой им кажеше това, те щяха да го измъчват до смърт, опитвайки се да ме намерят.
Трябваше да съм наясно с това, преди да се забъркам с когото и да било, дори и платонически. Бях като един вид отрова — ако сте близо до мен, сте щастливци, ако просто умрете. По някакъв начин трябваше да измъкна Томас, както и себе си, а той вече никога нямаше да може да се върне към живота, който му помогнах да изгради.
Нещо не беше наред щом вампирите ни пуснаха. Виждала съм как сякаш се разтварят във въздуха, можеха да се движат изключително бързо. Той имаше повече от достатъчно време през тези няколко секунди, за да атакува бързо като змия или да ме застреля от защитна дистанция. Вампирите не се нуждаеха от пистолети срещу смъртните в действителност, но Сенатът предпочиташе ударите да изглеждат възможно най-естествено, така че повечето от момчетата на Тони носеха пистолети. Той, може би, бе заподозрял, че съм въоръжена, но се съмнявах, че се страхува от пистолета ми, дори и да не знаеше колко лош стрелец съм. Най-доброто, на което можех да се надявам бе да го забавя. Не, аз бях жива, защото който и да беше изпратен, му бе заповядано да играе играта. Некрологът казваше 8:43 и щеше да бъде в 8:43. Можех да чуя как Тони казва на фамилията, че е уредил едно последно видение за своя пророк, като на нея нямаше да й се наложи да си цапа ръцете. Чудех се, дали са планирали да ме убият тук и да ме занесат след това до „Пийчтри Стрийт“ или щяха просто да завладеят съзнанието ми и да ме накарат да отида до там като всеизвестната овца на заколение. Не се радвах на нито една от възможностите.