Във външната стая имаше шестима души, ако се броеше и голема в ъгъла. Отне ми секунда да го забележа, защото на прозореца бяха спуснати черни завеси, блокирайки светлината. Бяха включени електрически лампи, които леко премигваха поради защитите, но въпреки тях стаята беше мрачна.
Луис-Цезар, все още в прилепналото си дънково облекло, се беше облегнал на полицата над камината и поне веднъж изглеждаше напрегнат. Томас беше седнал в червеното кожено кресло до огъня, той и Рейф бяха облечени в почти идентични черни панталони и копринени ризи с дълги ръкави, с изключение на това, че дрехите на Томас бяха черни като косата му, докато тези на Рейф бяха в пурпурно. Рейф беше на дивана с Мирча, който изглеждаше по абсолютно същия начин като предната вечер. Гледайки към него, елегантен и отпуснат, можех почти да повярвам, че случайно бях заспала в банята и че нищо не се бе случило в Данте. Тази щастлива мисъл бе разбита при вида на Приткин, изцяло облечен в дрехи с цвят каки подобно на ловец от електронна игра, който стоеше до вратата. Той не вдигна очите си към мен, сякаш предпочиташе да види главата ми, окачена на някоя стена, което би било знак, че всички проблеми са разрешени. О, да, това щеше да е много забавно.
Рейф стана в момента, в който ме видя:
— Mia stella! Чувстваш се по-добре, нали? Бяхме толкова притеснени! — Той ме прегърна силно. — С Лорд Мирча отидохме в главната квартира на Антонио в града, но ти не беше там. Ако Луис-Цезар и Томас не те бяха намерили…
— Но ме намериха, Рейф, така че всичко е наред!
Той кимна и се опита да ме заведе до дивана, но аз не исках да бъда заклещена там. Не че имаше начин да избягам, независимо от това къде ще седна, но не исках да съм оградена от тях. Освен това единствените в стаята, на които можех да вярвам, бяха Рейф и евентуално Мирча, и аз исках да остана някъде, където да мога да виждам лицата им. Седнах на големия диван, близо до краката на Томас и се концентрирах върху задачата да не позволя на робата ми да се отвори.
— Съжалявам, но дрехите ти бяха неспасяеми — каза Рейф извинително. — Подготвят ти се други дрехи.
— Хубаво. — Не исках да се напъвам да си бъбрим. Щях да науча какво искаше Сенатът и тъй като не бях абсолютно сигурна, че ще ми хареса, не исках да им помагам за разведряване на обстановката.
— Mia stella! — Рейф погледна Мирча, който повдигна веждата си неуслужливо. Горкият Рейф, той винаги вършеше гадната работа. — Можеш ли да ни кажеш коя е Франсоаз?
Зяпнах ги. От всички неща, които си мислех, че той може да каже, това беше последното, за което бих се сетила. То дори не беше в списъка.
— Какво?
— Ти ми я спомена — каза Луис-Цезар и се наведе към мен. Аз се отдръпнах, въпреки че той ме бе пренесъл през целия паркинг и нищо не се бе случило. Не исках да поемам рискове. — В казиното.
— Не искате ли да си поговорим за Тони? Той продава роби на феите.
— Знаем — отговори Мирча. — Една от вещиците, на които си помогнала, отишла в Кръга, за да опише пленничеството си. Беше ми позволено да присъствам на разпита, тъй като Антонио е моя отговорност. Маговете бяха… доста заинтересувани, както можеш да си представиш.
А аз бях доста объркана.
— Може би схващам бавно, но защо вещици? Хората не са ли по-лесна мишена? — Жените, които бях освободила, определено не бяха безпомощни, което твърдение се подкрепяше и от мъртвия маг.
— В продължение на векове, след като кръвната им линия започнала да изчезва, това била тяхната стратегия. Не си ли чувала историите за отвличането на човешки деца от Феите? — попита Мирча. Кимнах — това беше най-често срещаната история за феите. — Такива деца били отвеждани в царството на феите и омъжвани за някой от великите им родове. Това подобрявало тяхната плодовитост, но те скоро забелязали, че магическите способности на децата от подобни бракове били много по-малки от техните собствени. Така че те започнали да отвличат вещици.