— Да, но през 1624 било подписано съглашение между феите и Сребърния кръг, уточняващо, че ще се спрат подобни отвличания. Предполагам, че сега това съглашение е невалидно.
Мирча се усмихна.
— Напротив. Светлите елфи се заклеха, че не знаят нищо по въпроса, и че единствено тъмните елфи са замесени в това.
Аз се намръщих. От това, което ми каза Били Джо, излизаше, че е точно обратното.
— Тъмните елфи, разбира се, твърдят обратното — каза Мирча, забелязвайки изражението ми, — но във всички случаи това не е наша грижа. Ние няма да позволим да бъдем въвлечени в политическите борби на феите само поради алчността на един и точно това изяснихме на техните посланици преди няколко часа. Ще се справим с Антонио, но с това ще приключи нашата намеса.
Не бях изненадана. Въпреки присъствието им в МАГИЯ, вампирите никога не са били заинтересувани от делата на другите видове. Те съдействаха единствено, за да защитят собствените си интереси.
— Само едната вещица ли е дошла? А какво е станало с останалите две?
— Те трябва да са тъмни — каза Приткин, гледайки ме втренчено — и отлъчени от Кръга заради престъпленията си. Иначе не биха избягали толкова бързо. Нашата вещица е разбрала малко за тях, защото през повечето време са си затваряли устите. Но тя каза, че една от тях те е разпознала и настояваше, че те са ти помогнали срещу тъмния маг. А сега казваш, че не ги познаваш.
— Така е. — Не можех да му кажа за французойката, щеше да прозвучи налудничаво, а и аз самата не разбирах какво се бе случило. Магическите същества живееха по-дълго от хората, но вещица или не, ако тя наистина беше жената от онзи френски замък, би трябвало да е мъртва от много отдавна. Да не споменавам, че е доста странно веднага да разпознаеш лице, което си виждал само за няколко минути преди стотици години. Аз я разпознах, защото за мен срещата с нея се бе състояла наскоро. Но как тя ме позна беше отворен въпрос.
— И предполагам, че не познаваш феята, която ти помогна да освободиш слугите ти? Тя е известен агент на тъмните феи.
Приткин ми лазеше по нервите.
— Не, не я познавам. И те не са ми слуги.
— Ти ми каза, че си видяла как една французойка е била изгорена. — Луис-Цезар се оказа доста целенасочен тип.
Реших да подмина коментара му, тъй като така или иначе Приткин не вярваше на нищо от това, което казвах.
— Какво се случи с мага? Уби ли го?
— Виждате ли; тя дори не се опитва да го отрече!
Приткин прекоси стаята. Щях да разбера, че е бесен, дори и да не го виждах, защото новата ми играчка пулсираше на китката и аз я усещах като електрически боцкания. Въздържах се да не изскимтя и напъхах ръката си по-дълбоко в джоба, за да не се показва гривната. Нещо ми казваше, че Приткин няма да е щастлив като я види.
Томас се беше преместил, за да застане между нас. Изнервих се, че не го бях забелязала да се движи, но му бях благодарна, че създаде бариера между мен и мага. Момчетата на Тони винаги бяха смятали, че магьосниците воини са опасни, жадни за кръв и луди. Имайки предвид, че тези, които казваха това, бяха закоравели убийци, които работеха за смъртоносен вампир, смятах да взема мнението им насериозно.
— Защо да отричам? Обсебването му ти спаси живота.
Не очаквах благодарност, но щеше да бъде хубаво да престане да ме гледа кръвнишки.
— Предпочитам да бях умрял, отколкото да бъда спасен от тъмна магия.
— Ще го имаме предвид следващия път — каза Томас.
Аз се изкикотих. Опитвах се да устоя на всеки, но бях замаяна от глад и изтощение. Но в момента наистина беше забавно. Изглежда само Приткин не мислеше така.
Мирча се изправи, когато някой почука на вратата.
— О, закуската. Настроението без съмнение ще се подобри, след като закусим.
Млад мъж забута количка и само от аромата ми потекоха слюнките.
Няколко минути по-късно бях преполовила подноса с палачинки, наденички и узрели и свежи плодове. Тези вкуснотии бяха сервирани в сребърни подноси, пълни с истински китайски порцелан, ленени салфетки и истински кленов сироп, което значително подобри отношението ми към Сената. Току-що си бях наляла още чай, когато Приткин издаде звук на отвращение. Не можех да разбера какъв му е проблемът; за него също имаше чиния.
— Това изобщо не те притеснява, нали — настоя той.
Забелязах, че не е единственият, който не се храни, но той се взираше в мен по начина, по който вероятно аз бях гледала плъхолаците в казиното. Сякаш бях нещо, което той не можеше да проумее, но беше сигурен, че това не му харесва. Устата ми бе пълна, така че вдигнах веждата си в отговор. Той махна ядосано.