— Погледни ги!
Набодох една наденичка и се огледах наоколо. Вампирите се хранеха, но в техните чинии нямаше палачинки. Те можеха да ядат истинска храна, но тя не ги засищаше. Само едно нещо го правеше и те се възползваха от това. Луис-Цезар се бе нахранил или може би беше истина това, което казваха за Сената, че техните членове са толкова могъщи, че имаха нужда да се хранят веднъж седмично. Рейф, Мирча и Томас се бяха присъединили към закуската и те се хранеха, разбира се, от хибридите между сатир и превръщачи от Данте.
Толкова често бях виждала подобни сцени, докато растях, че беше трудно да ги преброя. Всеки един затворник, заловен жив, се използваше за храна. Едно от малкото неща, които се считаха за извратени във вампирските кръгове, бе да се прахосва кръв, дори и тази на превръщачи. Кръвта е скъпоценна; кръвта е живот. Бях израснала с тази мантра; явно, че Приткин не беше.
Единственото нещо, което ме изкара извън равновесие, беше видът на Томас как се храни от врата на млад, красив превръщач, който ми изглеждаше смътно познат. Той имаше шоколадовокафяви очи, които подхождаха на тъмната му козина, която започваше от средата на бедрата му и ограждаше натежалото доказателство за пола му. Бе остриган, а ръцете и краката му бяха оковани в тежки сребърни вериги. Това беше стандартна процедура, тъй като унижението беше част от наказанието, но аз си помислих, че в този случай можеше да бъде малко по-малко ефективно. Не знаех как се чувства с веригите, превръщачите не харесваха среброто, но сатирите всъщност предпочитаха да са голи. Те вярваха, че да носиш дрехи, означава, че имаш нещо за криене, че някоя част от тялото им не е толкова перфектна. Този нямаше от какво да се срамува, а тялото му реагираше на храненето по познатия начин, което беше впечатляващо. Въпреки че това би трябвало да е нежелана реакция; лицето му бе толкова изкривено от страх, че ми отне около минута да го разпозная като сервитьора, който ме посрещна в сатирския бар. Сцената ме притесняваше и това не беше, защото познавах превръщача, или защото очевидно бе ужасен. По-добре да научи урока си сега и за в бъдеще да избягва да дразни Сената; те не даваха трети шанс. Най-накрая разбрах, че мозъкът ми не може да възприеме кучешките зъби на Томас, които се показваха между устните му, и да го наблюдавам как преглъща сатирската кръв, сякаш това беше любимото му вино. Изглежда все още имах проблеми да поставя „Томас“ и „вампир“ в една и съща графа.
Въпреки смущението ми, не отвърнах поглед. Щеше да се сметне за знак на слабост, ако покажеш емоции, когато наблюдаваш наказание, както и за проява на грубост, ако го игнорираш, тъй като целият смисъл на това то да се извършва публично, бе, за да бъде видяно. Така че се съсредоточих върху Мирча. Да го гледам как се наслаждава на храната си ме притесняваше много по-малко, отколкото да наблюдавам Томас, а и той така или иначе беше пред погледа ми.
— Мислех си, че не харесвате върколашка кръв — казах, опитвайки се да поддържам нормален разговор. Мирча присъстваше, когато Тони екзекутира алфа-върколак, но отказа честта да го пресуши. — Ти ми каза веднъж, че горчат.
— Свиква се с вкуса — отговори Мирча, оставяйки черния превръщач да се свлече на колене, — но не мога да съм придирчив. Ще се нуждая от силата си довечера.
Сипах си още чай и погледнах недокоснатата чиния на Приткин жадно.
— Ще ядеш ли това?
Не можех да се сдържа; поради някаква причина умирах от глад, вероятно благодарение на Били Джо. Магът ме игнорира, като гледаше ужасено изпадналия в безсъзнание превръщач. Мирча плъзна чинията на мага по масата и аз започнах да я опразвам благодарно.
— Антонио е имал други проблеми с онази глутница, след като главатарят им е бил убит? — попита той, сякаш знаеше какво си мислех.
Аз сложих сироп върху недокоснатите палачинки на Приткин и намазах малко масло.
— Не мисля така. Или поне не съм чувала. Все пак Тони не ми казваше всичко.
Мирча ме погледна язвително.
— Е, значи вече сме двама, dulceata. Bogatia strica pe om.
— Знаеш, че не разбирам румънски, Мирча.
— Благоденствието, както и бедността, унищожават мнозина.
Поклатих глава. Нямаше начин Тони да рискува да ядоса Сената и Кръга само заради някаква печалба.
— Мисля, че Тони иска повече власт. Той има пари.