— Ти си мъдра за годините си. Твоят призрак ли те научи на тези неща?
Почти разлях горещия чай върху Томас.
Ха! Не точно.
— Единствените неща, на които някога ме е учил Били, са няколко незаконни трика с карти и няколко мръсни вица.
— Чуваш ли се? — Приткин ме гледаше с погнуса. — Това нещо е убиец, а на теб дори не ти мигна окото! Поробваш ли духовете на мъртвите, подобно на твоя призрак и слугите ти вещици? Заради това ли седиш там и не казваш нищо?
Почти реших, че не си заслужаваше труда. Но се чувствах доста по-добре, откакто ометох палачинките, а Приткин наистина се нуждаеше да бъде смъкнат на земята.
— Първо, превръщачът не е мъртъв; той само е припаднал. Второ аз не „поробвам“ духове. Доколкото знам, това дори не е възможно. И трето превръщачите не оставят духове. Нито пък вампирите. Не знам защо, но е така.
— Защото техните души вече са в Ада? — попита той с очевидно безразличие към погледите, които му пратиха Мирча и Рейф. Другите не реагираха; Томас, защото ядеше, а Луис-Цезар, защото явно страдаше от тежка мигрена. — Когато те видях как се държиш пред Сената, се зачудих дали имаш последно предсмъртно желание. Мисля, че май наистина искаш да умреш.
— Тогава смяташ, че скоро ще ме убият?
Погледнах към Мирча, който изглеждаше така, сякаш планираше десерта си.
— По-скоро, със скоростта, с която се движиш.
— Реших, че е по-добре да обясня преди магът да е получил истеричен припадък.
— Този тип беше част от група, която се опита да ни убие преди няколко часа. Но вампирите няма да го убият или поне не този път. Дадено е предупреждение за първото нарушение заедно с един малък урок, който да го направи незабравимо. Ако урокът е достатъчно впечатляващ, повечето хора нямат нужда да им се казва повторно.
Приткин изглеждаше отвратен.
— Следователно те не са чудовища и смъртоносни зверове, само неразбрани. Така ли?
Мирча се опита да не се засмее. Не се опитваше много усърдно. Усетих как устните ми потрепват, когато улових погледа му.
— Ти смъртоносен звяр ли си, Мирча?
— Разбира се, dulceata — отговори той весело.
Мирча ми намигна, преди да замени усмирената си жертва с друга, която току-що бяха донесли. Този беше човек, един от дневните му главорези, предположих аз. Той явно бе нает заради мускулите си, а не заради мозъка, защото лешниковите му очи горяха от възмущение, което той не се опитваше да скрие. Явно вече се бе развикал на някого, защото освен веригите на китките и глезените му имаше и затъкнат парцал в устатата му. Погледнах Приткин и видях как челюстта му се стяга. Ако той протестираше за това, че на превръщача му бе наложено заслужено наказание за предизвикателството, което беше отправил, какво ли щеше да си помисли за човека?
Може би защото младият мъж изглеждаше толкова непокорен, Мирча подмина врата му, обикновеното място за хранене, с нищо повече от замислен поглед. Физически мъжът бе почти перфектен, с разбъркани медени къдрици, класически черти и добре изваяни мускули. Но под лявото зърно на гърдата му имаше малък белег, който привлече вниманието на Мирча. Дългите, бели кучешки зъби на вампира преминаха леко по белега, сякаш се опитваха да го запаметят, или, познавайки Мирча, той мислеше да добави още един такъв белег, но под другото зърно. Гърдите са друго известно място за хранене и мъжът настръхна така, сякаш знаеше това. Видях капчици пот над горната му устна и той преглътна нервно. Малкото топченце, скрито от червеникавокафявите косъмчета на тялото му, се уголеми съблазнително от докосването на Мирча и нервите му не издържаха. Той се дръпна рязко, очите му бяха диви, но успя да направи само крачка преди кимването от страна на Мирча да накара Рейф да го върне на дивана. Техният пленник се напрегна от усещането за тялото на Рейф, притиснато плътно зад него, едната му ръка беше обгърнала кръста му порочно. Той се притесняваше повече от него, отколкото от начина, по който Мирча наблюдаваше местата от тялото му, в които се виждаше пулса му, сякаш се опитваше да избере измежду любимите си ястия в менюто. Мъжът погледна нагоре, срещна очите ми и неговите се разшириха изненадано, сякаш за пръв път забелязваше, че в стаята има и други хора. Червенината, която беше оцветила бузите му, се спусна бързо надолу по гърдите му. Това ме накара да се зачудя от колко време е в обкръжението на Тони; повечето момчета не са се изчервявали, дори и когато са били живи. Но той забрави за мен, когато измамно деликатните ръце на Мирча внезапно го принудиха да коленичи. Явно не беше осъзнал, че борбата допълнително доставяше удоволствие на вампирите и мускулите на прасците и бедрата му изпъкнаха, когато се опита да се противопостави на Мирча. Видях посоката на погледа на Мирча и знаех какво ще последва.