Мъжът беше издърпан върху дивана и колената му бяха раздалечени. Той беше повече притеснен от факта, че е така разголен пред група непознати, отколкото от предстоящата заплаха, но когато на красивото лице на Мирча се появиха чифт перфектни, блестящи кучешки зъби, забрави, че трябва да е смутен. Опита се да се претърколи от кушетката, но окованите му глезени и ръце му позволяваха съвсем малко свобода. Мирча го бутна отново на колене, за да има по-добър ъгъл, но не му се нахвърли веднага. Той протакаше, оставяйки паниката на мъжа да нарасне, когато откриеше колко точно са силни вампирите. Мъжът се съпротивляваше безполезно на прегръдката на Мирча, иззад парцала излезе леко хленчене. Дори аз можех да видя феморалната артерия, изпъкваща забележимо на пристегнатото му бедро.
Когато най-накрая желанието му за борба намаля или поради умора, или поради факта че нищо не се случваше, Мирча го захапа, като кучешките му зъби потънаха в копринената кожа на ставата на бедрото. Иззад парцала се чу приглушен писък, когато артерията бе прободена, и очите на жертвата изпъкнаха, когато устните на Мирча се затвориха плътно над ухапаното място и той започна да смуче. Борбата се поднови, но Рейф се премести, за да може господарят му да се нахрани спокойно, без да е необходимо да удържа храната си.
Приткин трепна забележимо, когато Рейф заби зъбите си в изпъкналата югуларна вена, но беше достатъчно умен, за да не се намеси. Вампирите бяха в правото си, стига да спрат храненето, преди да настъпи смъртта. Гледайки изражението на пленника им, аз се чудех дали някой му беше казал това. Някак си се съмнявах. Но въпреки че сцената не беше красива, на мен не ми хареса отвращението, изписано на лицето на мага. Мъжът беше заловен убиец, който убиваше дяволски лесно. И Приткин нямаше право да говори.
— Колко уби тази вечер, Приткин? Половин дузина? Повече? Не ги преброих.
Магът настръхна.
— Това беше самозащита и трябваше да те предпазя от резултатите на глупостта ти.
Той погледна с нарастващ гняв мъжа, който беше започнал да ридае като бебе. Изчерви се и ръцете му се свиха в юмруци отстрани на тялото му, докато тялото на пленника се извиваше диво от усилието да избяга от изгарящата болка, причинена от всяко засмукване на устните им.
— Това е уродливо.
Смятах, че щеше да бъде много по-гротескно, ако аз бях тази, която бе завършила гърчейки се в агония, за да може този тип да си получи възнаграждението от Тони. Но аз съм практична.
— Те трябва да се хранят. Щеше ли да ти хареса повече, ако преследваха жертвите си свободно, както в лошите стари дни?
— Всеки знае, че те се хранят от всеки, който не може да се защити от тях! Кръгът беше създаден, за да предостави на хората шанс да се борят с подобни неща, а ти, предполагайки се, че си човек, седиш тук и ги защитаваш! Ти ме отвращаваш повече, отколкото те!
Приткин искаше битка. Това се виждаше от начина, по който беше стиснал челюстта си, и от стойката, която беше заел, с широко разтворени крака. Той искаше да удари някого, но не смееше, така че нападението щеше да бъде словесно. Много жалко, че не се чувствах дипломатично настроена.
— Аз съм човек колкото и ти, и те наблюдавах тази вечер, Приткин. Докато не се намеси Черният кръг, ти се забавляваше, знаеш, че е така. Не ми пробутвай тези глупости за самозащитата. Ти си хищник. Израснах измежду достатъчно такива, за да го знам.
Спрях тирадата си, защото мъжът на кушетката реши да се включи в шоуто. Вампирите трябва да бяха предусетили какво ще последва, защото седяха и гледаха как пленника им бе обхванат от силна тръпка, която се разпростря по дължината на тялото му подобно на земен трус. Няколко секунди по-късно той изви гърба си под невъзможен ъгъл, така че на кушетката останаха само завързаните му ръце и задната част на бедрата му. След това мощно стигна до кулминационната точка, като гърчове обхващаха безпомощното му тяло отново и отново. Главата му бе отметната назад и той се опитваше да затвори очи, но Рейф беше уловил погледа му и го задържаше, отказвайки на затворника и най-малкия шанс да се дистанцира от това, което се случваше. Мъжът се взираше в него с широко отворени очи и трепереше, докато кръвта му се стичаше по собствената му загоряла кожа и по полираното дърво на пода. Изглежда това щеше да продължи цяла вечност, ако тялото му не се успокоеше само, пристъпите щяха да продължават, докато сърцето му не се предадеше. Но най-накрая всичко свърши и той се свлече безпомощно напред, така че косата му покри зачервеното му лице. Вампирите го побутнаха леко и тялото му падна тежко на пода между кушетката и масичката за кафе. Осъзнах, че те бяха очаквали страничният сексуален ефект от храненето да го обхване, преди да спрат, разчитайки, че тройната доза унижение, болка и страх ще са достатъчни за обезпечение и че той никога повече нямаше да се забърква с тях. Съдейки по разстроеното изражение, което се беше изписало на лицето му, докато той лежеше там треперейки, можех да се обзаложа, че бяха успели.