Магът решително отказваше да погледне към покъртителната купчина на пода. Почувствах се леко виновна, че не бях по-разстроена от състоянието на мъжа. Не бях сигурна, че трябва да бъда, но гледайки разстроеното лице на Приткин, започвах да се чудя. Това също така ме направи отбранителна, въпреки че това, което му бях казала, беше истина.
— Вампирите не убиват хора, въпреки че те ги нападат първи. Сенатът не харесва подобни неща — има прекалено голяма вероятност някой да види и тогава ще тръгнат опасни слухове, или пък някой новоизлюпен вампир няма да се отърве от тялото и това ще предизвика разследване. Неограниченият лов е забранен от 1583, когато Европейският Сенат е сключил сделка с твоя Кръг. Дори момчетата на Тони не си го позволяват.
— Облекчен съм да го чуя — изкоментира Мирча, изваждайки кърпичка с монограм, с която да изтрие устата си. Освен по устните му, по него нямаше и петънце. Предполагам, че това идваше с практиката. Тъй като не си бе дал труда да погълне излишната кръв, предположих, че определено е заситен. Явно този тип бе издържал по-дълго, отколкото той бе очаквал.
— Знам какво казват техните закони. — Приткин огледа стаята презрително: започвах да се чудя, дали въобще можеше да придаде друго изражение на лицето си. — Но има хиляди вампири, разпръснати по целия свят. Повечето от тях се хранят ако не всеки ден, то през ден. Това е доста голям брой врагове. Или ще ми кажеш, че пият кръв от животни? Знам, че това е лъжа!
— Не поставяй думи в устата ми.
Забелязах, че никой от вампирите не се опитваше да се защити. Може би бяха изморени от това или пък не мислеха, че Приткин си заслужава труда. Или може би се съмняваха, че той ще им повярва, независимо от това, което кажеха. Вероятно бяха прави, но аз не исках да му оставя последната дума.
— Вампирите никога не прахосват кръвта, така че всеки жив враг се третира по този начин. Но те им дават втори шанс, което, доколкото съм чувала, е повече, отколкото твоят Кръг дава на провинилите се магически същества. Но само вампирите получават автоматична присъда за неподчинение.
Приткин наблюдаваше безпомощно, докато мъжът се опитваше да се изправи на завързаните си крайници, очите му все още бяха разширени от шока, но се спъна поради изтощението и стегнатите въжета. Загубата на кръв го бе направила тромав и той се подхлъзна два пъти на лепкавия под. Най-накрая достигна вратата, използвайки вълнообразни движения, но това не подобри особено положението му, тъй като не можеше да повдигне резето. Опита се да използва устата си, но не успя и трябваше да се обърне отново с лице към стаята, за да могат завързаните му ръце да получат достъп до вратата. Най-после изпитах пристъп на съжаление към него въпреки факта, че вероятно по-рано щеше да ме застреля, без да се замисли. Но ми беше трудно да го възприема като хладнокръвен убиец с провисналия му член между лепкавите му бедра, и процеждащите се струйки кръв по врата и слабините му, които той не можеше да изтрие. Наистина бях доволна, че този път не срещна ничии очи. Лицето на Приткин беше ядосано, когато се обърна към мен.
— Ти ми казваш, че те наказват своите хора по-строго, отколкото външните? Лъжеш. Чудовищата нямат милост!
Повдигнах рамене.
— Вярвай на каквото си поискаш, но това е истината. Ти не видя никакви вампири тук, нали? Ако всеки си взимаше затворник, досега щяха да бъдат прободени с кол.
Считах, че това отговаря на въпроса му. Ако ли не, това вероятно бе денят на Джак за битки.
— Не става въпрос за милост, магьосник Приткин, уверявам ви — вметна Рейф, чиито очи бяха спрени на мъжа, който сега се опитваше да отвори вратата със завързаните си ръце. — Ние просто не смятаме, че твоите хора са голяма заплаха.