Рейф прекоси стаята и сви пръсти около китката на Приткин, преди да съм успяла да мигна. От мага изригна сила в признак на паника и аз усетих как гривната потръпва на китката ми.
— Няма да те нараня — каза Рейф презрително. — Няма да направя нищо друго, освен това, което бе сторено на Каси. По-малко смел ли си от нея?
Приткин не го чу. Изражението му сякаш търсеше защита, но Рейф не отстъпи. Той не можеше да постъпи другояче, защото бе получил директна заповед от господаря на господаря си.
— Пусни ме, вампире, или за Бога ще съжаляваш!
Внезапно елементите на Приткин бяха навсякъде около мен. Той се защитаваше със земя и вода и те изтекоха от него по едно и също време и аз се почувствах така, сякаш бях едновременно заровена и удавена. Гривната ми затуптя така, сякаш бях уловила диво животно, което отчаяно искаше да се освободи. Заборих се да си поема въздух, но не успях. Разхлабих робата около врата си, но това не помогна; не материята се опитваше да ме задуши. Задъхах се, но се чувствах така, сякаш дробовете ми бяха твърди, тежки бучки в гърдите ми, които бяха забравили как да дишат. Бавно се плъзнах надолу в креслото, зрението ми се замъгли. Единствената ми мисъл беше това, че в стая, пълна с вампири, щях да бъда убита от единствения друг човек, което беше точно моят тип късмет.
10
Една топла ръка се плъзна под яката ми, за да легне върху кожата на ключицата ми и по рамото ми премина моментна тръпка. Внезапно чувството за задушаване намаля малко. Въздухът беше тежък и се поемаше трудно, но поне успявах да дишам.
— Освободи го, Рафаел — подвикна Мирча и аз вдигнах погледа си, за да видя, че докосването му беше преминало през магията на мага.
Рейф веднага се подчини, изтривайки ръка в бедрото си, сякаш не му беше харесало докосването до Приткин. Магът потрепери от усилието да удържа силата си. Тя продължи да се излива, но беше по-малко яростна, подобно на вълни, които се плисват по периферията на езерото, вместо да се разбиват в брега му.
Мирча кимна на Рейф, който отиде до вратата и даде заповед на един от слугите. Няколко секунди по-късно бе доведен друг сатир — превръщач. Той беше млад, рус екземпляр, който, подобно на останалите, се бе върнал към своята незаплашителна форма. Козината му беше жълтеникавокафяво злато, което допълваше косата му и избелелия цвят на очите му. Той беше висок около метър и осемдесет и добре сложен, като повечето млади сатири. Ако не бяха родени така, то здраво работеха, за да го постигнат — според тях нямаше нищо по-лошо от това да ги сметнат за непривлекателни, с изключение на импотентност. Не че той имаше проблеми с което и да е от двете. Освобождаването му от белезниците го накара да се отпусне, но при вида ми се ободри веднага. Простих му, те буквално не можеха да превъзмогнат себе си.
— Гледай и се учи, магьоснико.
Рафаел извади нож и без предупреждение направи малък разрез по гърдите на сатира. Съществото не издаде звук и аз не бях изненадана. Обикновено те не бяха смели, но и никога не показваха страх пред полуоблечена жена доброволно.
Рейф постави ръката си на около трийсетина сантиметра от тялото на сатира и бавно, сякаш издърпвани от невидими конци, във въздуха между тях започнаха се понесоха капки кръв, които опръскаха дланта му. В момента, в който я докоснаха, те бяха погълнати от кожата му.
— Ние можем да правим това и без разрез, всъщност без никаква рана — каза Мирча меко. — По всяко време, на всеки, навсякъде. Ожулване в подлеза, трепване на ръката… — Погледа му се плъзна по мен. — … или доста по-приятни неща; всичко е достатъчно.
Задържах погледа си върху тъмните очи на Мирча и за секунда отново не можех да дишам, въпреки че този път трябваше да се боря със собственото си тяло, а не с нечия сила. Ничии очи не би трябвало да изглеждат по този начин, сякаш съдържащи тайните на всяка мечта, която имаш, поразителното сбъдване на всяко желание… Ръката, която лежеше върху голата ми плът, внезапно бе стимулираща, а не успокояваща. Изражението му се промени, дори не можех да го назова, но тялото ми го интерпретира като еротично. В действителност трябваше да се вкопча в дръжките на креслото, за да се удържа да не се хвърля в прегръдките му. По дяволите, това бе неочаквано.
Мирча се отдръпна след момент и част от потоците жега, които бушуваха в мен, се разсеяха, но копнежът остана. Проблемът, който не се състоеше във факта, че той би могъл да ме убие по заповед на Консула, всъщност беше, че не можех да бъда сигурна колко от това, което чувствах, беше истинско и колко — това, което Мирча искаше да почувствам. Помислих си за първата нощ с Томас и неговият опит за съблазняване. Беше ми трудно да повярвам, че е бил толкова завладян от похот при вида ми в голямата ми, избродирана кърпа, че не е успял да се спре. Дали Томас бе действал по заповед на Сената? Дали Мирча сега правеше същото?