Облизах внезапно изсъхналите си устни.
— Добре, тук. Остави това и си вземи палтото. Прикрий си косата. — Майк беше оставил една от многото си бейзболни шапки на полицата и аз я взех, но нямаше начин цялата тази коса да се побере в нея. — Трябва да намерим някой, който има палто с качулка. Иначе ще те идентифицират много бързо.
Може би някой от готите щеше да ни заеме своята пелерина. Ако можех да направя така, че Томас да изглежда достатъчно различен, може би щеше да успее да се измъкне, докато вампирите са концентрирани върху мен.
— Каси, слушай. Има…
Никога нямаше да разбера какво щеше да каже Томас, защото вратата, през която влязохме се отвори с гръм и трясък сякаш ключалката вече не бе на мястото си и петима огромни вампири влетяха в стаята. Изглеждаха като група защитници във футбола, които се бяха присъединили към гръндж банда — всички бяха с изпъкнали мускули и мазни коси до раменете.
За един момент, сякаш времето беше спряло, и всички се гледахме. Размерът нямаше значение, когато си немъртъв, но Тони ги харесваше големи, предполагам, като сплашващ фактор. Работеше — те бяха заплашителни. Фактът, че не се притесняваха да крият истинските си лица под вежливи маски, не помагаше. Знаех как изглеждат вампирите, когато преследват — бях ставала свидетел на това достатъчно много пъти — но все още ми изглеждаше като кошмар. Имах време дори да се зачудя, дали ще оцелея достатъчно дълго, че да се тревожа за лоши сънища, преди вампирите да се раздвижат като замъглени очертания. Изстрелях куршум срещу един от тях в областта на сърцето, но това не го спря. Не съм си и мислила, че щеше да го направи. Това нямаше значение: не очаквах, че и петимата вампири — убийци ще се подредят в редица, и нямаше как да се справя с това превъзходство. Явно Тони бе по-вбесен, отколкото си мислех.
2.
Пистолетът беше изтръгнат от ръката ми и аз бях запратена в каменната стена, с лицето напред. В същото време ръката ми бе толкова болезнено извита назад, че се страхувах да не се счупи. Не видях какво се случи след това, защото бях прекалено заета да правя бетонен масаж на лицето си, но чух нещо, сякаш през стаята премина мълния. Някой изрева от ярост, след което мощна вълна се понесе из стаята като горещ вятър, разбивайки се в кожата ми на дъжд от хиляди искри. Ако имах достатъчно въздух, щях да изкрещя както заради чувството, така и заради очевидната дребнавост на копелето, което не ми даваше и най-малкия шанс да избягам. Не само че Тони беше пратил цяла банда вампири след мен, но и най-малко един от тях трябваше да е господар. Никой друг не можеше да призове такъв вид сила, включително и петима обикновени вампири работещи заедно. Също така не ставаше на въпрос за какъвто и да е господар.
Повечето вампири прекарваха вечните си животи като роби служещи на този, който ги бе създал, без да имат възможност да избягат или да откажат да му служат. Но някои от тях, обикновено тези, които са притежавали най-силната воля приживе, постепенно придобиваха сила. Когато стигнеха до мастър нивото, можеха да си създадат други вампири, които да им служат и им се даваше известна автономност от техните създатели. Седмото ниво бе най-ниският мастър ранг и повечето не се изкачваха нагоре, но за тези от тях, които го правеха, всяко стъпало нагоре по стълбицата им даваше нови способности и повече свобода. През целия си живот съм била около вампири господари, стигнали до трето ниво като Тони, и съм била свидетел на това как голяма част от тях стават раздразнителни. Но никога преди не съм се чувствала така, сякаш тяхната сила може да прогори дупки в кожата ми. Изглеждаше невъзможно Тони да е разговарял с по-старши вампир от второ или първо ниво, който да вземе участие в неговото малко подло убийство — принасянето ми в жертва едва ли бе предизвикателство — но нямаше друго обяснение.