Мирча се присмиваше на Приткин.
— Виждаш ли, приятелю? Нищо. Тя ме пренебрегна. Явно привлекателността ми не е толкова голяма, колкото си мислех.
— Само ухапването може да ни позволи да призовем някой от вас — каза му Томас кратко. Той ме погледна и очите му бяха черни от емоции, които не можех да разчета.
Замълчах, тъй като не исках да започвам дебат. Но истината бе такава, че дори и Мирча да ме бе ухапал, това вероятно нямаше да има значение. Вампирите можеха да контролират повечето нормални чрез ухапванията си: обикновено едно беше достатъчно, две винаги действаха, а след три жертвата се превръщаше във вампир, свързана със своя създател, макар че това бе спорно. Тони ме бе ухапал два пъти, за да си осигури лоялност, веднъж, когато бях дете и след това при завръщането ми при него като тийнейджър. Ако се бе опитал да ме призове, можех да се обзаложа, че това нямаше да проработи.
Теорията ми беше, че постоянната ми връзка с духове прекъсваше сигнала. Били Джо почти винаги бе с мен и аз постоянно носех неговата огърлица, което ни свързваше дори когато бяхме разделени. А вампирите не разбираха духовете. Една от точките, които Били си бе извоювал при сключването на нашата сделка, за щастие, бе това да се намесва по някакъв начин. Може би това работеше или може би бях една от малкото, които по природа са резистентни на призоваването. Съмнявах се да е така, тъй като това се случваше само с изключително могъщи магически същества, но се бяха случвали и по-странни неща. За Бога, непрекъснато ми се случваха по-странни неща.
Мирча се взираше в мен с подчертано преувеличен копнеж и аз се усмихнах.
— Винаги можеш да се присъединиш към мен.
В минутата, в която казах това, ми се прииска да върна думите си обратно. Около него беше невъзможно да си с ясна глава, а аз исках, независимо какви способности притежавах, те да бъдат изострени. Но нямаше нужда да се притеснявам. За момент Мирча изглеждаше така, сякаш го обмисляше, след което се усмихна и поклати глава.
— Мило предложение, dulceata, но на мен ми е доста удобно тук. — Той погледна Томас. — Може би по-късно.
Луис-Цезар застана пред мен, докато Томас придружи Приткин обратно до мястото му до вратата. Французинът изглеждаше леко напрегнат. От всичко, което бях разбрала за него, това вероятно бе равносилно на ярост при други.
— Мадмоазел, имам нужда от вниманието ви за момент, ако обичате. Знам, че сте изморена и че това преживяване бе трудно, но моля ви, опитайте се да се концентрирате.
Почувствах се така, сякаш ми бе изтъкнато, че въпреки че не бях единствената виновна за това отклонение от темата, бях главната причина за него.
— Спомняте ли си името Франсоаз?
Погледнах го предпазливо. Връщахме се на това отново.
— Да.
— Моля ви, кажете ми защо си помислихте, че това име ще ме накара да ви освободя?
Погледнах Томас. Той кимна отсечено.
Казах му, каквото знам, но не разбирам повечето от това, което направихме. Знам само, че…
— Замълчи! — заповяда му Луис-Цезар остро. — Не можем да си позволим нещо, което кажеш, да й повлияе. Той се обърна отново към мен и очите му бяха тъмни и синьо-сиви, подобно на събиращи се буреносни облаци над океана. — Моля, отговорете ми!
— Добре, но после аз искам да задам няколко въпроса, ясно?
Той кимна, така че аз разказах всичко — как ме е докоснал и се бях озовала в замъка на същото място, както и предния път и какво правихме там първия път.
— Те я изгориха, но нямаше нищо, което аз — ние — да можем да направим. Трябваше да седим там и просто да наблюдаваме какво се случва. Тогава се върнах и ти каза нещо от рода, че би било по-добре, ако не бях виждала това и я нарече Франсоаз. Не си ли спомняш?
Луис-Цезар леко позеленя.
— Не, мадмоазел, не си спомням нашето кратко време заедно в тази стая по този начин. Нито пък Мирча или Рафаел. Ти припадна, докато се грижих за бузата ти и когато се събуди, беше разстроена и дезориентирана за времето. Отдадохме го на скорошните ти преживявания. Никога не си казвала нищо за жена французойка. Веднъж обиколих тъмниците на Каркасон, това е вярно, но доколкото си спомням, никой не умря през онази нощ. — Той затвори очите си за момент. — Беше достатъчно ужасно и без това.
Не съм сънувала! — С всяка минута ставах все по-объркана. — Казвате, че не познавате никого с това име?
— Познавах. — Гласът на Луис-Цезар беше тих, но очите му можеха да подпалят клечка кибрит. — Една млада циганка, дъщеря на един от пазачите на замъка. Тя работеше като слугиня, най-вероятно за да спести пари за сватбата си с млад мъж.