— Откъде я взе? — Мирча гледаше гривната ми с интерес.
— Ами, ъх, май я намерих преди известно време.
— Тя напусна тъмния маг заради нея! — Гласът на Приткин беше загрубял от болката и той ме гледаше с омраза. Наистина не можех да го виня този път. — Тъмните оръжия са капризни. Те винаги отиват при най-големия източник на сила, за да увеличат своята собствена. — Той изгримасничи и падна на коленете си. — Тя е опасна, зло!
От гърдите на Приткин, изпоцапани така, сякаш бяха ударени от истинско оръжие, бликаше кръв. Гледах го ужасена, без да мога да повярвам какво бях сторила. Не го харесвах, но да го убивам със сигурност не беше част от плана ми. Той разтвори ризата си и напълни дробовете си с въздух, който изпусна бавно, мърморейки си нещо. След няколко секунди раните на гърдите му започнаха да се затварят. Толкова за приликата му с хората — излекува се толкова бързо, колкото вампир.
Устната му се изви.
— И така, пророчице, ти казваш, че си човек. Сега притежаваш тъмно оръжие, което краде сила от враговете си и я обръща срещу тях. Тъмните вещици се сражават на твоя страна, а тази нощ те видях да правиш нещо, което дори и тъмен маг не може да направи. Самият Черен кръг няма силата да превземе чуждо тяло, още по-малко на маг, който е защитен срещу това! — Той сграбчи дръжката на вратата и се изправи.
— Не съм откраднала…
Той ме прекъсна с яростен жест.
— Но аз съм виждал нещо подобно преди, същество, което вземаше чужди животи и ги използваше за собствени цели. — Той се опита да премине покрай Томас, но не успя. Това явно го вбеси и той закрещя към мен над рамото на Томас. — Това е най-тъмната магия, достъпна за най-подлите демони! Кръгът беше прав да ме прати за теб. Знаеха, че аз ще разбера каква си в действителност. Колко живота си откраднала, гадателко? Колко убийци си взела, за да поддържат жалкото ти съществуване?
Изправих се, а Луис-Цезар не се опита да ме спре.
— Името ми е Каси Палмър! Имам свидетелство за раждане, с което да го докажа. Не се разхождам наоколо, за да крада тела. Не съм някакъв откачил демон! — Погледнах към Мирча, който наблюдаваше цялата сцена така, както повечето хора гледат развлекателно шоу. — Защо трябва да продължавам да го повтарям?
— Аз го казвам в продължение на много години, dulceata, и никой не ми вярва — каза Мирча, повдигайки рамене.
Приткин се възползва от предимството, което му осигури разсейването, за да нанесе своя удар. От нищото се появи ятото магически ножове, които се устремиха към мен. Не бях очаквала атаката и стоях там като идиот с отворена уста. Томас се придвижи като светкавица, но успя да хване само два от тях. Други два избегнаха вършеещата му ръка и се прицелиха в мен. Нямах време да мисля, още по-малко пък да направя нещо, за да се защитя. Усетих как стражът ми лумна, но не знаех дали той може да ме предпази от омагьосани оръжия. Секунда по-късно все още не бях наясно, защото ножовете стърчаха от тялото на голема, вибриращи от удара. Погледнах го неразбиращо, докато не ми светна, че Приткин трябва да беше забравил да оттегли заповедта си за защита. Той му изрева да се мръдне от пътя, но междувременно Томас го сграбчи.
Не знаех дали Томас се е разправял и преди с магове-воини, но беше подценил този. Едно от малките шишенца на Приткин полетя към главата на Томас, заливайки го с червена субстанция, която изглеждаше като кръв, но изгаряше като киселина. Томас не го освободи, но нещото беше влязло в очите му и той моментално ослепя. Приткин направи странен жест, сякаш се катереше по невидимо въже и ножовете, които стърчаха от тялото на голема полетяха обратно към него. Единият удари Томас в крака, а другият почти отряза китката му. Той падна на един крак и Приткин успя да избяга. Той избегна ножа, измъкнат от нараненото бедро на Томас и хвърлен от Луис-Цезар, и насочи и двете оръжия към мен.
Аз не мислих; просто реагирах и най-вероятно именно това ме спаси. Ръката ми се вдигна рязко и двата газообразни ножа полетяха към Приткин, избивайки пистолетите от ръцете му в момента, в който стреляше с тях. Той беше изстрелял няколко куршума, които обаче изчезнаха в глината на голема, без да го наранят. Изгледах създанието изненадано. То изглеждаше толкова тромаво; беше трудно да повярвам колко бързо се движеше. След една дума от разярения му господар, внезапно изчезна и секунда по-късно се появи в другия край на стаята, биейки се с Луис-Цезар. Французинът забиваше рапирата си в него отново и отново, но големът нямаше жизнени органи, които да бъдат засегнати. Луис-Цезар избегна ударите му, въпреки че те бяха толкова бързи, че едва ги виждах, но той бавно го избутваше към далечната стена и го отдалечаваше от битката.