Приткин изкрещя нещо и се хвърли към мен с граната в ръката си. Томас, който се спусна към него така, сякаш беше изстрелян от оръдие, замръзна във въздуха и се строполи на земята, където остана да лежи, без да помръдва. След частица от секундата разбрах защо, когато нещо, което усетих като гигантска, невидима ръка, ме сграбчи, задържайки мен и гривната ми неподвижни. Това беше подобно на трика, който използва тъмният маг, само че този път нямаше кой да му се противопостави. Приткин прескочи Томас и избегна Рейф, който също бе хванат в капана на заклинанието. Цялата стая беше застинала неподвижно и по лицето на мага се появи безжалостна усмивка. Очите му срещнаха моите и аз разбрах, че този луд мъж щеше да ме убие, дори и да му се наложеше да умре заради това. Но и двамата с Приткин бяхме забравили за Мирча. Той се появи от нищото, тъмно петно пред погледа ми, сграбчи мага, счупи китката му и изхвърли гранатата през прозореца. Докато все още премигвах изненадано, Мирча сграбчи Приткин за гърлото и го свали на земята. Секунда по-късно Луис-Цезар прескочи кушетката, големът лежеше на парчета зад него, но аз видях по разбирането, което премина по лицето му, че може би бе закъснял.
Все още не можех да помръдна, но Рейф бе успял да отхвърли заклинанието и се биеше срещу две малки шишенца, които се бяха насочили към него, използвайки захвърленото сако на Мирча, така че те да не могат да го докоснат. Тогава експлозията от гранатата разтърси стаята, като мазилката на тавана започна да пада и късчета стъкла прелетяха покрай тежката завеса, за да се пръснат из стаята. Невидимата ръка най-накрая ме освободи и аз се закашлях, падайки назад в креслото и давейки се в прашния въздух, почти оглушала от високото звънтене в ушите ми.
Хвърлих див поглед към Приткин, но той беше добре и наистина обездвижен. Арсеналът му беше нещо друго, но Луис-Цезар започна да си мърмори нещо под носа, което направи летящите парчета по-мудни. Рейф сграбчи двете шишета, които се носеха пред него и ги бутна в кофата до камината, след като извади изсъхналите цветя от нея. Той затвори плетения капак, после събра останалите части от летящия арсенал и ги прибави към колекцията си. Можех да видя как капакът леко потрепва, докато „пленниците“ се опитваха да се освободят. Едно от шишенцата, които бе пропуснал, се опита да се промъкне към мен, движейки се бавно по пода, незабелязано от никой. Взрях се в него, чудейки се каква защита не би разтрошила стъклото и в крайна сметка да не бъда ударена от съдържанието в него, но гривната ми знаеше по-добре как да се бие. Тя издърпа ръката ми нагоре и изпрати един нож да разтроши стъкленицата. Малкият контейнер се изпари в момента на удара, оставяйки след себе си само странен мирис на мухъл.
Гласът на Мирча беше спокоен, но страшно убедителен.
— Успокой се, магьоснико, или с радост ще ти демонстрирам стария начин на хранене.
Вярвах му, но Приткин беше или изключително упорит, или просто глупав. Пистолетът се появи от земята и се насочи към мен.
— Давай, но аз ще взема твоята демонска курва с мен!
Луис-Цезар се хвърли към пистолета и той изгърмя, когато бе избит. Куршумът направи дупка в камината зад мен. Няколко сантиметра по-наляво и щях да бъда на повече парчета, отколкото беше голема. Градушка от тухли и хоросан се присъедини към облака прах и няколко летящи парчета порязаха врата ми. Извиках и в следващата секунда сякаш в стаята се развихри ураган. През бурята от прах и парчета, които се завихриха около нас, можех да видя, че добродушната маска на Мирча изчезна и на лицето му се изписа нещо диво. Бях виждала и други вампири без лъскавия им човешки облик, но те не изглеждаха така. Той беше ужасяващ и в същото време красив, с блестяща алабастрова кожа, с извадени около три сантиметра кучешки зъби и очи от яркочервена, стопена лава.
Вятърът захвърли Приткин върху стената, а силата, която го блъскаше, накара лицето му да се изкриви диво. Въпреки че зрението му не бе замъглено, изражението в очите му даде ясно да се разбере, че той не бе предполагал какво лежи под перфектната фасада. Какво си беше мислил, че членовете на Сената бяха заслужили местата си поради своето милосърдие? Бях изненадана, че мъжът издържа толкова дълго.
— Касандра е моя — каза му Мирча с глас, който беше като разтопено стъкло. — Докосни я отново и Кръг или не, ще ти причиня такива неща, че уверявам те, че ще прекараш остатъка от вечността, умолявайки ме да те убия.